автор: rosi45

Тя и Той. Перфектното семейство.
Двамата си бяха лика-прилика.
Приличаха си дори външно. Спокойни, уравновесени, дори флегматични, никога не повишаваха тон. И двамата бяха счетоводни кадри, но Той направи кариера. Това не му пречеше вкъщи да поема всички физически и психически натоварвания. Тя живееше като принцеса. Донякъде и приличаше на такава -с големите си красиви очи с дълги мигли, вежди-гайтани и хубава, добре поддържана коса. Работеха на една и също място, така че сутрин, хванати за ръка, отиваха заедно на работа. Така изминаха двадесет и осем безметежни години.
Докато една нощ Той не получи масивен кръвоизлив. Въпреки, че бе известен в медицинските среди на града, докато се суетяха да поставят диагноза, Той почина. Това бе краят на пътя за него. За нея това бе моментът, който раздели живота ù на две абсолютно различни части.
Отначало не осъзнаваше ясно нещата. Движеше се като в мъгла. Не знаеше как да се справя с ежедневието -Той ù беше спестил толкова трудности от него. Не общуваше с никого, не беше свикнала. Нейният свят бе Той. Сега не знаеше какво да прави нито със себе си, нито със света. Дните се търкаляха еднообразни и пусти. Стоеше с часове между четирите стени на къщата и с безизразен поглед гледаше в една точка. Когато все пак осъзна, че Той няма да се върне, започна мъчително безсъние. Когато стана непоносимо, отиде на психиатър. Вече спеше, но нямаше сили и желание за нищо. Чувстваше се напълно изгубена. Апатията и безразличието започнаха да се редуват с гняв и агресия. Сменяше психиатрите, сменяше лекарствата..
Срещнах дъщеря ù, работеща майка на три деца:
- Как е майка ти, посъвзе ли се?
- Никак. Занемарила е и къщата, и себе си. Не яде, отслабна, често е дезориентирана... Положението стана неконтролируемо. Ще се принудя да взема жена...
Разбрах, че след време е влязла за малко и в психиатрията. От там се върнала неузнаваема - цялата в синини и отоци. Пребита от другите луди.
Един ден стоях на пейката пред кабинета на личния лекар, заедно с още десетина души - истинско изпитание за търпението ни, защото опашката почти не помръдваше. В тишината се чуваше монотонен, провлачен женски глас:
- Тря-я-бва ни масло и хляб... Тука ли е "Пи-ка-а-дили... Ама ние нямаме парички...Дават ли без пари...
Погледнах нататък и видях сгърбена, гротескна фигура. Въпреки горещината, жената бе облечена с грейка и дебела пола, краката ù бяха обути в мъжки мокасини, които ù хлопаха. На главата имаше стара филцова шапка, загубила всякаква форма, проядена от молците. Под нея се подаваше проскубана, бяла коса. Наведох се леко да видя лицето. Вгледах се невярващо - това бе Тя! Отдръпнах се ужасена. Нищо, ама съвсем нищичко не напомняше за жената, която познавах.
Придружителката взе направлението. Тръгнаха си. Безпомощна, Тя се държеше за ръката на чуждата жена и се влачеше след нея на зиг-заг, замаяна от силните лекарства, мърморейки си нещо...