- Аз винаги съм криела това,което ти разказвам сега - продължи тя.Беше свела очи,стоейки все така съвсем близо до мен. - Винаги съм криела всичко,което е в мен... Не само това,но и всичко изобщо - целия си живот... Винаги всичко ме е карало да се скривам : от самото него ...
Да се скривам дори и от самата себе си... - Тя ме погледна тъжно и пак наведе глава. - Често се криех от себе си. Търсех да се огледам в някой друг и да видя лицето си там ; да видя в него очите си ... Но не се откривах никъде. Хората около мен не ме гледаха с моите очи. Очите им бяха чужди за мен. Бяха студени очи;недружелюбни. Очите им ме отблъскваха... Прогонваха ме обратно при мене си... А аз не се понасях. Не можех да се понасям такава - търсеща топлина; търсеща очи като своите... Исках да имам като очите на другите;да имам студени,недружелюбни очи. Да не позволявам на никой да се оглежда в мене и да се вижда там,където пазех съкровището си... Не исках на никой да давам от съкровището си; не заради друго,а защото исках да подражавам на другите... Исках да бъда студена,отблъскваща: като тях; исках да се смея с техните смехове,да се радвам с техните радости,да мечтая с техните мечти - ако на тях изобщо им бяха останали мечти... Исках да правя всичко,което правеха и те: мразех се да бъда различна!... Исках да бъда като тях!...
Беше вдигнала пак очите си и ги впиваше отчаяно в моите. Сякаш искаше да ме убеди да повярвам в нещо,в което самата тя не вярваше. Очите и ме гледаха настоятелно и с някакво детско упорство. Слушайки я и попивайки онова,което ми казваше,бях забравил за дъха и за парфюма и,но сега пак си ги "припомних". И това ме развълнува.Както ме бе развълнувало и одеве. Помислих си,че ако не се върнем обратно на масата,комбинацията от думите и , които силно ми въздействаха,и дъха и с парфюма,ще ме накарат да я прегърна,за да и отдам поне малко от онова,което и липсваше и бе търсила,а чувствах,че не е редно да имам такава близост с нея,пък и не знаех как тя би реагирала,още повече при чувствата,които сега я изпълваха.
- А как би могла да бъдеш като тях,когато не си? - попитах я,гледайки я безстрашно в очите,героично удържайки порива си да я прегърна.
- А ти откъде знаеш? - контрира ме тя,стягайки още повече с примката на очите си моите очи. - Откъде знаеш,че не съм като тях?...
Не успях да отговоря. Тя внезапно изпуфтя и отпусна примката. После каза:
- Извинявай!...Извинявай,че те занимавам с всичко това!Изобщо не трябваше да заговарям за тия неща... - Тя ме заобиколи и седна на масата. Погледна дали и бе останало коняк и после отпи малка глътка. - Утре просто ще си тръгна и ти ще продължиш да мажеш къщата си,и до вечерта ще ме забравиш... Прощавай! Изобщо не беше нужно да заговарям за това...
Аз я бях последвал и седнах срещу нея. Отпих от моя коняк. Тя гледаше в масата и човъркаше с нокът едно от цветчетата на покривката.
- А какво стана с дъжда? - попитах я,без да зная,че точно това ще я попитам. - Аз също обичам дъжда. И утре,докато мажа,ще си припомням какво си ми разказала за него и така мазането ще ми върви по-леко.
Тя ме погледна над чашата си. Беше я взела в ръцете си и я въртеше между пръстите си. Очите и се бяха поуспокоили. Не бяха напрегнати както преди.
- Дъжда?... Дъжда си остана там,отвъд болничните прозорци... Завинаги си остана там. Никога досега не съм виждала да вали същия дъжд... - В очите и пак се прокрадна леко напрежение.
- Да,но сега този дъжд те накара да ми кажеш всичко това.Значи и той е като другия...
Тя отпи пак от чашата си. Аз я гледах,докато отпиваше. През целия следобед и днес не бе свалила кърпата от главата си. Очите и бяха като прозорци,гледащи към високото горе,но не можещи да го достигнат,затова и лъщяха от сълзи. Количеството коняк в чашата и бързо се стопяваше. И от това очите и лъщяха още повече. Още пазех спомена за набързо изядените вафли,които едва бях помирисал. При това,тя броеше дъждовните капки и искаше да се огледа в очите на някой като нея,но не го намираше. И от това лъщенето на очите и се усилваше. Чудех се как изобщо се беше озовала тук,в моята селска кухничка,за да ме занимава сега със своя дъжд,с болестта си и с очите на другите,както и със своите собствени очи(и да ми яде от вафлите),тогава,когато имах толкова много за мазане в къщи, и когато трябваше да съм по-скоро сега в къщата на баба Златка,която беше много близка на времето с моите родители,както изобщо цялото и семейство бе близко с тях,и да отдам последна почит на жената ,такава,каквато всеки близък човек заслужаваше. Но вместо това,аз стоях тук с една непозната и разговарях с нея за неща,за които всеки един(от ония,недоброжелателните) би казал,че са пълни глупости.
Тя помълча известно време,загледана в чашата си,която не въртеше вече между пръстите си,а бе поставила на масата. Конякът вътре беше съвсем на дъното.
- Да,сигурно и той е като другия - каза след мъничко. - Може би дъждовете си приличат... Може да съм видяла нещо в него,което го е имало и в другия... Иначе защо ще ти разказвам?... Точно на теб... - Погледна ме за миг,сякаш проверяваше как ще реагирам,после пак сведе очи. - Когато се прибрах онзи път,за няколко дни,и през цялото време валеше - и Радо,приятелят ми,се скри от мене - мисля,че тогава това ме довърши;и аз нахлупих шапката си плътно над очите си и си казах: никого повече няма да допусна до тези - моите очи;и не махнах шапката през цялото време,докато си бях у дома; - и една сутрин,когато дъждът се изливаше като из ведро и нямаше жив човек по улиците,аз излязох от къщи и отидох право в гората - тя беше на две крачки от дома ни, - и там захвърлих шапката и се оставих на дъжда, да ме облива цялата;това,за което си бях мечтала в болницата,сега го направих: оставих се на дъжда; и той плющеше върху голата ми глава, и ме обливаше цялата,но аз не се срамувах от него,нито се криех; - напротив,оставях му се; оставях го да облива лицето ми и да къпе очите ми: не се срамувах от него!Чувствах,че мога да му се отдам цялата!Че мога да му се доверя за всичко!Че той нямаше да ме предаде за нищо!... Чувствах го истински приятел,защото той ме оставяше да се разкрия пред него и аз знаех,че мога да се разкрия без остатък... - без той да се засрами от мен и да ме изостави... Знаеш ли колко много се нуждаех от такъв приятел тогава?... - Тя беше стиснала силно чашата,а долната и устна потреперваше. Не ме поглеждаше. Криеше и сега очите си: - от мене; може би защото се страхуваше да не заплаче пак. После изведнъж ме погледна - очите и лъщяха, - и тя тихо извика: - Но защо?!... Защо сега говоря всичко това пред тебе?!... Защо ме караш да ти казвам всичко това?!...
Допих си коняка и огледах внимателно дъното на чашата,да не би да е останала там някоя капчица. Капчици винаги оставаха. Нямаше как да пресушиш всичко докрай.
- Не съм те карал - казах и,като я погледнах над чашата. - Ти сама реши да ми кажеш всичко.
- Не!Ти ме накара! - настоя тя.
- Не те ли накара дъжда?
- Да,но ти беше в дъжда...
- Така ли?
- Да,беше в дъжда и ме гледаше оттам...
Размърдах се на стола.
- Кажи ми,какво правеше там,в дъжда?...
- Ами... - валях си...
- Така ли? - Тя се засмя. - Просто си валеше?... - Сипи ми още коняк...
Сипах и. После сипах и на себе си. Погледнахме се над чашите. В стаята бе станало топло и бузите и леко се бяха зачервили. Кърпата на главата и се беше изметнала малко назад и оттам се подаваха няколко светло-кестеняви кичура. Очите и живо искряха и ме гледаха шеговито. Менеше си настроенията с лекотата,с която менеше и желанията си.
- Значи си валеше там... в моя дъжд?... - каза тя след глътка от коняка.
- Да,валях си...Тук,в моето село - уточних аз.
- Аха - изахака тя.
- И какво стана после?... - попитах я след малко. - След твоята разходка в гората?...
- Какво да стане?... Прибрах се в къщи. Бях нахлупила пак шапката.То,по улиците нямаше жив човек. Ама аз си бях нахлупила шапката. Пак валеше. Бях станала вир- вода. Когато се прибрах у дома,се затворих в стаята си , Чувствах се толкова самотна. Изоставена от всички. Душата ми гореше отвътре. Бях като смазана. Мислех си,че болката ще ме убие. Че няма да мога да понеса самотата и най-вече липсата на Радо. В неговите очи имаше топлина. Аз и затова толкова го обичах. Той ме гледаше не както другите. И се смееше по различен начин. Беше грижовен. Обичаше да прави това,което аз обичах. И го правеше,за да ми достави удоволствие. Искаше аз да се радвам. Искаше да се усмихвам. И тогава,като виждаше усмивката ми,се радваше и той. Не се интересуваше от собственото си щастие,а от това аз да бъда щастлива. И тогава и той беше щастлив. И в това много приличаше на баща ми. Баща ми винаги искаше да правим какви ли не дивотии,за да ми е кеф на мене. Не се щадеше. Измисляше какви ли не щури работи,много често неподобаващи на възрастта му,но за него това нямаше значение. Щом неговата малка Сия се кефеше, заливаше се цялата от смях и ревеше от щастие,той беше на седмо небе. Това беше важно за него. Може би и затова толкова много обичах Радо. Защото беше като баща ми. Радо беше различен. Но...не издържа най-важния изпит... И ми разби сърцето... Тогава,когато бях толкова сама; когато не знаех дали ще оцелея и търсех повече от всякога любов,приятелство и топлина,той просто ме заряза... И то как... Без да се обади... Просто изчезна... Мислех си тогава,заради безсърдечието,с което ме заряза,че може би никога не бях го познавала... Че може би винаги е играл роли... Че съм се лъгала в него, и, че е бил просто като всички останали... Но от това болката не намаляваше. Обичах го отчаяно. И щеше да ми е нужно много време,за да го забравя...
Конякът в чашата и пак се беше свършил. Тя вдигна очи от масата и ме погледна замислено изпод разпилените по челото и кичури,и каза:
- Знаеш ли кое точно ме накара да ти разкажа всичко това?
Замислих се за кратко.
- Дъжда?... - рекох.
- Да;... но нали ти казах,че ти беше в дъжда и ме гледаше оттам... Гледаше ме с очите на Радо !... Чак сега осъзнах това. Неговите очи ме накараха да ти разкажа!... Странно е,че аз отдавна съм забравила Радо,а ето,че сега неговите очи ме накараха да ти разкажа... Дано не си като него...