автор: REWOLT

Не зная, как да започна. Трудна е тя моята. Не, не да се оплаквам, но,
започнах да се замислям, дали си заслужава. Ето, на! Вчера влизам, случайно, в банята и я заварвам, във ваната. Не скочи да се прикрие, да сложи нещо пред себе си; цялата лъсна гола, голеничка пред мен. Погледна ме и без никакво притеснение каза:
- А, ти ли си.
И ми се усмихва, моля ви се! Няма свян, нито капчица!
Изумен се ометох от там, изпотроших се, надолу, по стълбите, а ме застига гласът й:
- Оооо, колко сме били срамежливи! Аз си помислих, че може да ми изтриеш гърба.
И се смее, смее, с оня глас, сякаш чупи стъкла, на малки парченца и те замяра с тях.
Потресен съм! А тялото й, едно такова, бяло, като прозрачно, крехко, без нито еднo косъмчe. Аз, не, че съм виждал много жени голи, през живота си, ама тая, само на главата окосмена. Баба Здравка се е случвало, да зърна, кога пере чергите на двора, лете, без гащи. Като се наведе, над коритото, да ги изплакне, като се надупи, щеш не щеш, поглеждаш изпод фустите й. Ми, окосмена си е жената, бе. На нейните години, айде да не казвам като гора, ама като малък парк си е. Пооредяла, верно, ама пък има. А това, младото, няма и косъмче. Ни между краката, ни под мишниците, никъде. Е, отзад, не съм я гледал, толкоз успях да зърна. Оставаше само да й кажа, я се обърни, да ти видя задника Е, не съм такъв. А и не ми е тръпка.
От как се омъжи, за моя Пенко, да си призная, ненавиждам я малко. Какво нахалство! Днешните жени ме изумяват все и все повече. Хич и не се интересуват от традициите в едно семейство. Още недошли и започват да рушат, всичко постигнато до момента и да налагат волята си:
- Тоя шкаф, не му е тук мястото, леглото, до тая стена ще бъде
по - добре, завесите са за смяна...
Градели свое гнездо, казват. Хайде, хайде. Не на мен тия. Като буря в летен ден нахлуват в живота ти, разрушават всичко, създадено до момента, просват го, като мръсен чаршаф в краката си и започват да маршируват по него. Преди да сглупи и да я вземе за жена, как добре си живеехме с Пенко...
Сутрин - спим, до когато искаме, огладнеем, хоп в колата и в Макдоналдс. Каквото за него, такова и за мен, и за в къщи си вземаме. Че аз, доста си хапвам, признавам си, но кой не обича препечени бутчета и крилца!? Цял ден се излежаваме, после, пред телевизора, я мачле нещо ще гледаме, бокс, или някое криминале. А сега, само латинобози и Ути-готвачката са на почит. Ужас! И за риба, вече, не ме води, стадиона забравихме къде е, а неделните разходки в парка, са само за нея. В началото, ходех с тях, но не мога, бе, не издържам, като гледам, как са се хванали за ръцете, как му гука, гука, а той, как я гледа в захлас и попива всяка една нейна дума:
- Да, мило!...Добре, мило!...Разбира се, мило!...
Ама, лигавщини! Я и вземи една верижка, заключи й я, на врата, дай "къс повод", научи я да ти върви само отдясно, команда " Редом", обиколи два пъти парка и я прибирай. Другата неделя пак. А той, нашият, побърка се. След работа тича да я изведе, цветя й купува, обикаля магазините с нея, мъкне покупки, като общ работник; врата и отваря...и "да мило, разбира се, мило.."
Не мога да го позная. Преди спяхме с Пенчо в едно легло, обичаше да ме гушка. Ех, блаженство! Сутрин се събудя, а главата му до моята, прегърнал ме. Какви времена бяха!
Сега спи само с нея.
Аз се оттеглих деликатно, в гостната. Вярно, диванът е широкичък, телевизорът
бучи, цяла вечер, но самотата в душата, болката в сърцето, не се лекуват с вещи. Така я карам доста време. С мъка и тъга, но, орисия.
Преди два дни, обаче, дойде и спа при мен. И пак беше както преди. Викам си, щастието не ме е изоставило. Цяла вечер го целувах от любов и признателност и не му се сърдех. Знаех си, всяко чудо, за три дни, ще му омръзне оная обезкосмена кучка, ще се върне при мен. На сутринта става и ми вика:
- Извинявай, приятелю, ама, тя е "трудна", та за един - два месеца, ще съм при теб. Не зная, как, да ти го обясня, а и едва ли ще ме разбереш, но се налага.
- Какво бе, бебе ли ще си имате?
Не отговори на въпроса ми, на разсеян ли се направи, или аз не го зададох; облече се и излезе. Чувствах се, като пребит. Изпълзях на терасата, погледнах небето, и се разревах. На някои може и да им е прозвучало като вой.
Е, какво пък, аз обичам деца, и вместо да си играя, със съседските, защо пък да не е с наше?
Това ми прозвуча обещаващо и интересно. Развеселих се и осъзнах, че макар и да не е лесно да си куче, понякога си заслужава.