автор: marcusjunius

На всеки се падаха по два хляба и две консерви русенско варено. Керазов извади два слепени хляба от дървената касетка и ми ги подаде, без да ги разчупва. Стана ми топло, въпреки оръфания шинел. Два хляба, слепени заедно така, както са се пекли в селската фурна, са нещо много стоплящо. Бяха твърди и ледени, сигурно от преди седмица.
Отдавна се бяха пекли заедно тези два хляба. Подаде ми и едно русенско. Чаках. Керазов ме погледна въпросително. Аз стоях и не го погледнах никак в ответ. Керaзов знаеше, но се преструваше. Ето ти и втората кутия русенско, гражданче.

„Прага” не е град, а е камион. Произвеждали са се... бе де да знам точно кога. Със сигурност преди да съм бил роден. Може да мине отвсякъде, но не е сигурно, че хората в каросерията ще са живи в края на пътуването. Минус двайсет и един, вика Керазов, добре че не съм ви началник на караула ами е лейтенантчето, и се хили така, както само Керазов може да се хили, когато се гласи да набичи печката в ротната стая, да се насвятка с домашна гроздова, донесена от Първан от Първомай, и да се натъпче с русенско, дето не го е дал на редниците Рожков, Каменски и Димитров, които бяха най-наплашени и винаги си тръгваха при въпросителния поглед на Керазов.

После „Прага”-та се опитваше да ни убие в продължение на час и половина, но не успя. Между краката ми имаше пряспа сняг, в която бях заровил дръжката на калашника, калибър пет и четирийсет и пет, в гъза ти влиза, от главата излиза, дезбалансиран куршум, мамата си ебало, го определи Керазов, когато ни раздаваше за първи път оръжието и тогава се хилеше с едно друго хилене, подобно на русенското варено, но по-алангле. Краката ми не бяха точно в пряспата, а леко отстрани, щото през целия път ги мърдах, но до мен на най-крайното място, най-гадното, както винаги седеше Каменски, с увесена глава и автомат на гърба, а снегът по пода на камиона се беше събрал около него, сякаш беше снежната царица. Краката му бяха в сняг до над кубинките. Бутнах го – беше заспал. Сепна се и едва стана – беше се вкочанил до коленете.

Чухме взводния да слиза от кабината – мерна ми се през разпраното платнище. Влезе направо в караулното да се стопли. В кабината на Прага-та беше същия студ, само без преспи. Никаква команда за слизане. Скочих в отъпкания сняг до бараката. Другите един по един след мен. Каменски седна на борда на каросерията, дай ръка вика, подадох му и се свлече тежко. Едва ходеше, на една страна. Вътре гореше печката, топло, старият караул бързаше да си тръгва. Сдай-приеми, само пребройте канчетата и възглавниците да са тука, ше ви еба майката крадци селски, каза взводния, като гледаше под вежди старшината на втора рота, дето сдаваха караула. То врати няма между помещенията, той калъфките приемопредава. На втори пост, на ремонтното хале пак се появил призракът, рече старшината на втора рота и подкара своя караул. Верно е, вика един от войниците, Перо от Симитли, видях го, ходи покрай телената ограда.

Не ме е страх от призраци. Господин лейтенант, викам, дай да изляза първа смяна, Каменски е замръзнал. Сядай си на гъза и си пиши стиховете, вика, а ти Каменски! В строя!

И излязоха. Каменски най-отзад, щото му се беше паднал пети пост. Поне не е на призрака, помислих си. И почнах да пиша в мазната тетрадка, върху дървената маса с трохи и празни кутии от русенско варено.

Ссссссс

когато наоколо светът стане
ъъъ и аре сега или гол и с отрязан пръст
или с много пари на ръка или
повече от толкова грозен
или разпльокан на шосето в студа
може някъде самолетна кат. или гладъ
в (Африка, или на бул.
Европа бараките)
страшен, миризлив, сълзлив, прекалено мазен
беден или свръхгладъкирозуфф като ффондьотен
ф порнофилм
спирам да го
забелязвам
изобщо ако е прекалено
го няма
или мен
трябва да е средно
това естествено състояние на смок

Препрочетох си го. После промених заглавието на „Аз-Сссссссс”, но пак не ми хареса и задрасках аз-ът. Коремът ми изкурка. Четирима от другите, не помня кои, освен единия, играеха белот на долното легло в ъгъла, а на горното Рожков и Димитров спяха сгушени един в друг, с една възглавница. Тея пък като гаджета, помислих си и знам, че и другите си го мислеха. Извадих от мешката двата хляба, хванах ги с ръце и ги разчупих по дължина там, където бяха сраснали при печенето. Между тях, в кръгла вдлъбнатина, проядена наполовина в единия-наполовина в другия, спеше малко, сиво мишле. Ония видяха. Убий го, вика Марков, единственият от играещите, дето го помня, и хвърля асо купа. Няма! Убий го, дай го тука, наскачаха другите, аз грабвам мишката и я пъхвам в джоба на шаяка, тръгвам към шкафа с оръжието. Бе ти на какъв се правиш бе! Аз съм по-старши вика Марков и ми показа ефрейторските си нашивки, после посегна към Макарова си, само той имаше, защото беше ефрейтор и отдельонен.

Външната врата излетя от пантите, тя и без това една такава талашитена, влетява лейтенантът, бързо вика, дайте аптечката бе, идиоти! И реве. Каква ти аптечка? То врати няма... Тодоре, вика ми после, свържи се с поделението. Какво станало, лейтенант? Кинков вървеше пред Каменски вика, за четвърти пост, ама точно край втори пост, на ремонтното хале, автоматът му гръмна. Провесил го, говедото, назад с цевта! И опа! Каменски! Опа!

И реве, реве със сълзи, и рови под леглото, сигурно за аптечката. Айде, вика Марков, да ходим при тях, ‘се нещо ще помогнем! И тичат. Лейтенантът и той след тях, реве и вика, не знам, не знам, Тодоре, обади се в поделението да изпратят линейка от М., и реве, кажи им, вика, под ключицата влезе, зад ухото излезе де’еба това пет и четирийсе и пет...

Останах сам в караулното, и студ, студ и на шкафа в ъгъла свързочният телефон, до него натрупани мешки и хлябове и консерви. Два хляба и едно русенско в повече. Бръкнах в джоба и извадих мишлето. Повдигнах единия от хлябовете на Каменски и бутнах животинчето зад него, да яде, а отвъд хляба – стената, ръбът, свободата, ако има сили. После вдигнах телефонната слушалка.

Бягай, мишле...