Ти, моя недовършена последна цигулко,
с най-минорния звук и най-сгрешеното време.
Колкото повече остаряваш,
толкова по-красива си.
Три века вече не те забравям.
Помниш ли
как издълбах първо името ти в дървото?
Ще ми простиш ли,
че скрих тази тайна, а гледам света
как те посреща възторжено,
как аплодира.
Странно е как толкова мъка от тебе изтръгната
те запомня щастливо и храни глада
на всички щастливи и влюбени.
Цигулко моя, утеши цигуларя,
че талантът не е достатъчен.
Много греши, ако продължава да вярва,
че може да извае онова -
вълшебното адажио
или скерцото.
Сцената никога не е достатъчна.
Акустиката никога не е била
задължително условие за сбъдване.
Всяка цигулка си има един Маестро,
В ничии други ръце тя не тръпне,
не се смее и не плаче с душата си.
Моя прекрасна и тъжна възлюбена,
някога ще се върнем в Кремона.
Обещавам ти в онзи живот,
вместо да изглаждам страните ти,
вместо до фанатичност
да изисквам от теб съвършенство,
да те направя майка на синовете ми.
И тогава ще им разкрия тайната.