автор: Osip

Не ме гледай, птицо!
Погледът ми е по-птичи от твоя:
Имам си врата – залостена.
И чаша мляко.
Една любов -
(все двете носим се
като в оная приказка,
а кой е болен, кой е здрав –
не питай!)

С толкова очи ще презимувам.

А ти защо си тук?
Небетата ли свършиха,
че дръзна моето да си придърпаш
и да го свиеш в клетка
над перата си.

Ще ти го дам,
но тръгнеш ли да полетиш
през него,
ще плисне.
Толкова ще плисне
от среза на крилата,
че ще се свие в шепа океанът,
окото му ще проговори.

Ще бликне - крита рана -
и ще гърми, и ще строполва.

Побързай, птицо!
И не гледай!

Така се раждат небеса.