автор: menche

Бе седнала да медитира. Търсеше спокойствие и някакво друго усещане, нещо различно от безкрайните еднообразни дни. Беше седнала на пода по средата на стаята, срещу леко открехнатия прозорец и наслагала свещи из цялата стая, използвайки безбройните
причудливи свещници, които й бяха подарявани по най-различни поводи.
Отне й известно време докато намери достатъчно свещи – някои изостанали от години, някои ароматни, трети вече почти изгорели.
Чудеше се с колко ли свещи трябва да се огради човек докато медитира? И дали изобщо трябваха свещи? Но това май нямаше значение. Знаеше само, че приглушената светлина и лекото потрепване на пламъците, отразяващо се по стените я отпускаше, и това беше достатъчно.
Кръстоса крака, затвори очи, изправи тялото до колкото можеше и се опита да се вглъби в себе си – толкова дълбоко, че дори и собствените й мисли да не я достигнат.
Известно време седя, наслаждавайки се на лекия ветрец, който идваше от отворения прозорец. Опитваше се да се концентрира върху правилната стойка, убедена, че това ще я доведе по-близко до желаното вглъбяване. Не мислеше за нищо. Или по-скоро мислеше за това как не мисли за нищо. Това й се стори абсурдно. Може би, щеше да бъде по-добре, ако се съсредоточеше върху нещо – да мисли за някое приятно място или някое приятно нещо…ммм...това е наистина хубаво, каква страст! Дишането й започна да се учестява...но не! Не, не това е целта на упражнението – сексуалните фантазии й се отдаваха и без медитация.
Опита се отново да се вглъби, да изчисти главата си от всякакви мисли. Да постигне оргазъм на душата. Около нея всичко бе обвито в тъмнина и в главата й бе не по-малко тъмно...и празно. Почуди се дали това е някакъв напредък. Опитваше се да си представи, че е някъде другаде. Лъжеше себе си, че почти е успяла да се пренесе на това незнайно място. Всъщност съвсем ясно съзнаваше, че е на пода на разхвърляната си стая, заобиколена от летящи листове и свещи. СВЕЩИ! Боже, какво ли си бе мислила с тези свещи?! Като нищо ще се подпали без дори да разбере. Възпря първия си инстинкт да скочи от пода и веднага да угаси свещите, успокоявайки се с мисълта, че ще усети, ако хартията се подпали случайно.
Продължи да упорства, търсейки това неземно спокойствие, за което толкова бе слушала – пълното сливане с някаква божествена сила.
И докато си седеше така, в тъмното на собствените си мисли, изведнъж я обзе един копнеж. Един съвсем ясно изразен копнеж, който я затегли някъде нагоре, леко вдясно от нея. Усещаше зовящата му сила и знаеше, че тя е нещо, с което не можеше да се бори, а и не искаше. Никога не би усетила спокойствието, ако не се отзовеше на зова.
В този момент отвори очи и се пресегна за лаптопа си, чиято мигаща светлинка силно се разграничаваше от светлините на свещите наоколо. След като най-сетне го бе придърпала в скута си и го бе отворила на любимата си страница, тя нямаше търпение да си провери имейлите, развълнувана от мисълта, че е получила нещо ново през последния половин час. Отваряше страница след страница в браузъра си с ненаситно любопитство и нетърпението на малко дете.
Скоро (или поне така й се стори) забеляза, че свещите бяха изгорели и единствената останала светлина бе утешаващото синьо сияние на компютърния екран. А това сияние бе всепоглъщащо. Всичко, което излизаше на малкия екран тя попиваше с почти религиозно внимание. Ами, да, на кого му бяха притрябвали разни медитации и душевни вглъбявания, когато целият свят бе изложен за нея само на няколко клавиша разстояние? Каквото и да й дойдеше на ума, синият екран можеше да й предостави.
Не, не й трябваха източни религии, за да я учат как да живее. Нейната религия се състоеше в една кутия със сияещо син екран.