автор: pencho_zaeka

В джоба ми се мотаят двайсетина листчета с мантри,
измислени собственоръчно и напечатани с красив шрифт. Те са новата ми страст – използвам ги като късметчета. Първо ми се падна да изпращам 100% кислород до всичките си клетки и да простя на всички прегрешили. Ходя си под дърветата, върху главата ми падат разни клонки и листенца със съответните въшки, което в друг момент би ме вбесило, но сега....сега просто си мисля за стоте процента О2. Има ефект, защото вместо да отхапя парчище месо от ръката на шефа, дето все ме потупва по рамото сякаш съм му заспалото насред пътя муле, се обръщам с усмивка, прегръщам го, целувам го по голото теме, и му казвам „Сладурченце на мама!”, а той остава с отворена уста и забравя с каква поредна глупост е щял да ме занимае. Така се обърква от реакцията ми, че вече не смее да ми звъни на мобилния и ме отвързва от каишката. Обратната страна на монетата е, че попадам под обстрел от псувни от следващия по-долу в йерархията, към когото шефът пренасочва претенциите си. Но моите 100% са си там, където съм ги пратила. Във всяка клетчица.

Следващо разбъркване, теглене, и попадам на: „Днес е един прекрасен ден, независимо от времето. Аз съм спокойно езеро.” Оставям ливналият изневиделица дъжд да отмие написаното, защото вече не ми трябва – запечатано е на по-сигурно място. Под каската, в главата, някъде из полу-заличените гънки на спокойния ми мозък. Май ще взема да поспя на фона на пороя, свита на кълбо на задната седалка на тикото. Който ме познава и има нужда от мен – знае къде да ме намери.

„Всичко се нарежда по най-добрия начин, независимо колко зле изглежда в момента” излиза на трето място, докато вървях под падналите тавани на чисто новата метростанция, ден преди откриването й. Колко невероятно вярно! Все пак, далеч по-добре е една беля да се изяви ден преди рязането на лентата и официалните речи, отколкото по време на. Ето, сега има време да се поправи, а и някой ще получи шанса да покаже чудеса от храброст и да се самоуважава доживот.

„Днес ще правя каквото си искам”. Четейки листчето, си давам сметка колко мъглява ми е формулировката. Налага се да разровя овехтелите си желания и да ги актуализирам. Яде ми се сладолед, например. От най-просташкия, на клечка. Освен това ми се пътува из света. Но като че ли най-силно копнея да се разкрещя с цяло гърло, да наприказвам куп истини на заобикалящите ме дънери от всякакво естество. Да хвана една брадва, или мачете, или катана, и да сека зли езици, ръце с неизрязани нокти и изсъхнали неплодородни глави. Давам си сметка, че това наистина може да се случи, стига да имах подходящо оборудване. Разполагам с гърло и глас, слава на Бога. Хладното оръжие, уви, е проблематично. Тогава поне ще си попея.

„Около и в мен цари хармония и перфектна подреденост” . Хм. Уборка му е майката. Разчиствам светкавично бюрото си от прашната купчина папки и чертежи съдържащи привидно важна информация. Всичко се озовава в коша за боклук, но все някога възмездието ще застигне безсрамните унищожители на дъждовните гори. За всяка хвърлена хартийка пускам язвителен коментар по адрес на една от двете нации в света, които не са подписали международното споразумение за забрана на китолова. Чувството ми за справедливост все пак остава незаситено. Обзема ме топла благодарност към изобретателя на компютрите. В моя наистина царят ред и нагледност, които поддържам без усилие. Скоро това ще се пренесе и в сферата на подсъзнанието ми, процесът е в ход и връщане назад няма. По една случайност такава е и съдбата на комунизма, а това почти ми докарва оргазъм в края на работното време.

Чистката се пренесе у дома. Беше епична и самотна. Накрая опрах и панталона, в чийто джоб държах листчетата. За малко да се паникьосам, но се сетих, че някъде из хард диска на лаптопа пазя софт копие на мантрите.

И така, в края на този незабележителен с друго ден, полегнах на малкото си канапе, огледах се наляво, надясно, ослушах се, и като се уверих, че няма интензивно движение на тежки преходни мисли, преминах в състояние на нирвана.