автор: foolish

Имах среща с позната,която бе покорила сърцето ми от години.Харесвах я,но събрах смелост да разкрия чувствата си чак в деня,когато се засякохме на събиране на випуска.Още докато учехме ме привличаше въпреки,че се обличаше така,че не биеше на очи и правеше впечатление само на мен и още едно момче от випуска,доколкото ми е известно.
Докато учех,бях в Управителния съвет на Комсомола,бях с много добър успех - почти отличен,но ми се носеше славата на хаймана и побойник,което,за мое съжаление бе почти вярно
Единственото,което оспорвам е,че бях хаймана.Налагаше ми се да раздавам юмручното право,за да защитавам интересите на съвипускниците си,които в по-голямата си част бяха кротки или по-слаби физически.
Извинете ме,че се отклонявам от темата,но около мен е истинска лудница и губя мисълта си...
За събирането избрахме дата и заведение веднага след завършването.Няма да съобщавам името му,за да не му направя антиреклама и след това да ме влачат по съдилищата...
Когато отидох във въпросното заведение,помислих,че съм го сбъркал.По масите седяха пълни,да не кажа дебели охранени хора,в чиито лица не открих познати физиономии.Канех се да си тръгна,когато някой ме спря:
- Файер, всички сме тука!? - Името ми е Пламен,но ми лепнаха прозвището заради «пожарите»,които непрекъснато ставаха около мен.
- До гардероба,да си оставя дрехите... - обърнах се и се сблъсках с нея на вратата!Замръзнах на мястото си,когато я видях...
Бях разведен,без деца,а тя се развеждаше в момента и имаше момченце на около три години и половина,което нямаше на кого да остави и бе взела със себе си.Въпреки,че не обичам деца,не мога да не призная,че синът й ми допадна,а и малкия се вкопчи в мен още на вратата,все едно бе израстнал с мен.
Когато погледите ни се срещнаха,все едно се срещнаха две вселени.Не изчакахме края на празненството и след като се видях набързо със съвипускниците си и разменихме телефоните си и по някоя и друга дума,се измъкнахме тихо-мълком и отидохме в «Макдоналдс»на пл.»Славейков»,за да доставим радост на малкия,след което се преместихме в «Диваците»,които се намират близо зад заведението.Споделих й за чувствата,които толкова време "спят" дълбоко в мен,а под влияние на виното и тя ми призна,че не е посмяла да се обвърже с мен заради буйния ми нрав въпреки,че не съм й бил безразличен...
Но това е без значение.Както вече споменах,бързах с букет рози цветя в ръка и в повишено настроение към мястото на срещата ни!..Първата ни среща,ако не се брои тази с випуска...
Отидохме в "Софияленд".Малкият се налудува и когато му омръзна,се отправихме към колата,паркирана доста встрани,тъй като бе неделя и на паркинга нямаше свободни места.Бях гушнал малкия,който е бил кръстен на дядо си,за мое съжаление,а с лявата си ръка бях хванал Снежето под ръка.
Наближавахме автомобила ми,когато забелязах как трима тинейджъри бият един младеж и две момичета с около година по-малки от тях.Бяха повалили момчето и едно от момичетата,а другото се бе вкопчило с две ръце за пътен знак,благодарение на което все още стоеше на краката си.Не бях виждал някой да удря и рита някого с такова настървение и злоба.Успяха да повалят и другото момиче.Боят продължжаваше с предишната злоба и настървение.Ритаха ги без прекъсване докато спряха да мърдат и тогава единият от побойниците се наведе и започна да ги пребърква и да взема от тях всичко ценно.
Времето се разваляше.За кратко време небето се покри с тъмни купести облаци и съвсем скоро щеше да завали.Вятърът се усилваше.Хората минаваха безучастни към драмата,която се разиграваше пред очите им.Само трима се опитаха да се намесят,но съпругите им ги дърпаха и им говореха неща,с които явно ги убеждаваха да не се намесват.Други слизаха на платното с риск да бъдат блъснати от минаващите автомобили,само и само да не помогнат и да развалят настроението и вечерта си...
Само аз,може би защото съм прекалено състрадателен,но в дадения случай без да се замисля за евентуалните последствия,пуснах малкия Пламен и майка му и се затичах да помогна на потърпевшите.Явно бях надценил силите си,а и тримата нападатели бяха доста здрави и се нахвърлиха върху мен.В един момент забелязах Снежето,която бе хванала един от тях за косата и не му даваше да помръдне.Пребитите полека започнаха да се изправят,но след толкова ритници,които получиха в главите си,не можеха да се ориентират в обстановката и се въртяха без да разберат какво се е случило.
Видях в далечината сините лампи на приближаваща се полицейска кола.
- Момчета,идва полиция! - провикнах се към грабителите,но те явно не ми повярваха,защото продължаваха да се опитват да ме повалят с юмруци на земята.
Единствено Снежето погледна в посоката от където идваше полицията и разсейвайки се по този начин,изпусна косата на третия ,който се нахвърли като звяр към мен,дръпна сакото ми и от колана ми падна пистолета,който носех само в специални случаи.
Ноаколо се бяха събрали хора като на представление,наблюдавайки всичко с интерес.До момента,в който «Валтер»-ът ми падна на земята,бях едва ли не героят на вечерта.Бързо се наведох и го вдигнах.Колите на посетителите потегляха с мръсна газ далеч от неприятностите.
«Тия имат невероятно развито «шесто» чувство,мина ми през ума.Полицейската кола спря със исвирване на гумите до нас.Вече бях низгвергнат като мутра.Полицаите ме накараха да хвърля пистолета встрани и да легна по корем с ръце зад тила.Останалите - и грабителите и жертвите ги сполетя същата съдба.
- Чий е пистолетът? - попита някой от униформените.От любопитство се опитах да погледна към този,който го зададе,но силен ритник по лицето пресече интереса ми.
- Не се видя от кого падна... - разпознах гласа на Снежа.Колкото и да се опитваше да се владее,вълнението й в гласа я издаваше.
- На този с костюма е!От него изпадна...
- Отзад му бе втъкнат,в колана...
- Дойде уж да ги разтървава,но като нищо може и да са комбина!... - гракнаха тези,които бяха намерили сили в себе си,за да видят края на представлението.
- Готвеше се да ги застреля!... - обади се още някой от тълпата.
- Вие,госпожо, - обърнаха се към Снежето - видяхте ли добре какво се случи?
- Да,господин полицай!Понеже времето се разваляше,с малкия си тръгнахме,за да можем да си хванем навреме такси,когато видях тези трима младежи да бият и жестоко да ритат двете момичета и момчето,за да им вземат всички накити...Пребъркаха им и джобовете.Този господин - предполагам,че е кимнала към мен,изтича и направи всичко възможно,за да ги разтърве,защото,честно да Ви кажа никога не бях виждала да бият някого с така...Хората минаваха,някои заобикаляха и слизаха на пътя с риск да ги сгази преминаващ автомобил,само и само да не се намесят и да се махнат от тук по-бързо...
- Добре,това ще го изясним в районното...
- Но аз трябва да прибера детето...
- Ами тогава ще Ви вземем данните и ще дойдете утре сутринта...А видяхте ли от кого падна пистолета?
- Не,г-н полицай!Аз бях хванала единия от тези тримата за косата,за да не пребият и този човек,но когато видях,че идвате,се разсеях за миг и го изпуснах.Тогава всички се нахвърлеха върху него и го повалиха на земята.Секунди преди да дойдете всички се изправиха и господина го взе за всеки случай,за да не се случи нешо по-лошо...
- Не й вервайте,гошподин милишионер!Язе бех с унучето и ги видох,кога они излезнаа.Он га носеше диетето,а с таа се беа фанали под ръка...И Наедно дойдоме.Они спреа там дек секи път зето си остава колата...
- Вярно ли е? - въпросът явно бе отправен към Снежето,но бях сигурен,че не може да излъже,както и едно време - изчервяваше се цялата.
- Случайно се засякохме...Учихме заедно в университета.Всичко стана случайно.Заради мен и детето дойде - едва промълви тя на пресекулки.
Боже колко й съчувствах!Какво ли не бих дал,за да не й се налага да преживее това,а и това,което щеше да последва.
- Значи не Ви е съпруг?
- Не,не е.Познати сме.
- А колата чия е?Ваша ли е?
- Нали Ви казах,че излязохме,за да вземем такси.Нямам кола,ето вижте! - и тя изсипа съдържанието на чантата си върху капака на полицейската кола,от където изпаднаха червило,ключ от жилището й - все неща,които не заинтригуваха сержанта.
Може би всичко щеше да се размине,но бабето се върна,повлякла семейството си,които дъвчеха,докато вървяха.
- Ей я е техната кола,речи им бе,Цаньо.Това са теа,дек спреха на нашто место.Нали тех пуцува,дек те превариа...
- Изправи, бавно,да ти виждам ръцете - ритна ме някой от тях по крака - Ръцете на тила!Не ми се туткай,да не опиташ палката!...Вади сичко от джобовете!
- Трябва да си сваля ръцете... - усетих силна пареща болка по гърба.
- Абе на интересен ли ми се правиш!?! - през цялото време ме държеше на прицел и накара един от колегите си,който до този момент разглеждаше "Валтера" да ме обискира.Естествено намериха ключовете от колата. - Та начи чакаш такси-и...Я да видим какво има в нея,та не искате да го видим видим!
- Ами вижте я,щом имате време за губене! - гласът на Снежето вече звучеше съвсем уверено,дори тържествуващо - Нужно ли е това,намеси се отново,докато ми слагаха белезници.
Навремето получих лоша травма - счупих си дясната ръка на две места докато карах ски и сега,с ръце на гърба,закопчани с белезници,ми изпитвах неимоверна болка.Не можех да ги държа отпуснати - непрекъснато ги обтягах,а те се затягаха и усещах как ръцете ми започват да изтръпват.Струйка пот се стичаше по челото и лицето ми,но не това бе притеснението ми
- Не се бъркай къде ти не е работата,да не ти сложили и на тебе "Сейко".
Тя не разбра точно за какво става дума,но схвана смисъла и предпочете да си замълчи,да не говорим,че сигурно за първи път се срещаше от близо с органите на реда.
- Имате ли право да претърсвате колата без заповед?..Не трябва ли да присъства адвокат? - след което се обърна към мен - защо не защитаваш правата си!?Защо ги оставяш да вършат каквото си искат?!
- Я я прибери тая в патрулката с детето,че ми писна от нея...Наду ми главата!
Отключиха колата и започнаха да ровят.Отвориха жабката,търсиха под седалките,опипваха облегалките,погледнаха под капака на двигателя и сравниха номерата на рамата и двигателя - нищо!...Само че има една подробност,която повечето хора,които се занимават с противозаконна дейност обикновено пропускат.Това са хора,които са развили професионален нюх и нищо не може да им убегне.Това си е то,професионализма.Дали ще си автомонтьор,или лекар,или полицай - с времето ставаш все по добър.Наблюдавах ги как разхвърляха купето на колата проформа - просто заради насъбралата се тълпа.Отделиха малко повече внимание единствено на жабката,след което се насочиха със светнали очи към багажника.Започнаха да пробват ключовете от връзката един по един,но с нито един не успяха да го отключат.
Още преди месеци бях сменил ключалката на багажника,а на връзката бе закачен стария ключ.Влизаше в ключалката,но не можеше да превърти нито в ляво,нито надясно,а новия ключ държах в подгъва на плата на колана на панталона си.
- Що не ще да се отвори,? - обърна се единият от полицаите - може
Би старшият на групата.
- Я го пребъркай още веднъж! - обърна се към единият от колегите си,а ти - обърна се към другия - продължавай да опитваш с тези...
И на последните любопитни им омръзна да висят на пронизващия вятър и слабия дъжд,който заваля и си отидоха.Полицаите нямаше вече пред кого да показват нюх и рутина и за мое съжаление започнаха да действат по-професионално.
- Извикай колесара по радиостанцията да откара колата в районното.Не искам да си имам неприятности заради един потрошен багажник,но си залагам главата,че тука има нещо!
- Предишният път каза същото - опита се да го подкачи този,дето продължаваше да опитва да отключи багажника...

Когато специалистите в районното отвориха багажника,бъдещето ми бе предопределено.В него имаше голям сак с двадесет и два пакета хероин с много високо качество,предназначен за пазарите в западна Европа."Калашника"и другите два пистолета въобще не ги броя,защото в случая те са без значение.
Не ми остава много до края,защото вината за провала бе единствено мой,но какво да направя,като не мога да понасям издевателствата над беззащитни хора.Но докато настъпи момента да платя с живота си за гафа,който бях сторил,няма да мога да си простя,че зарад мен Снежето лежа в килиите на ул."Развигор Попов" повече от две години,разделена от детето си,което бяхя настанили в дом за социални грижи.На всички следователи и прокурори,с които имах работа,обяснявах,че тя няма нищо общо с цялата история,но тях ги интересуваше от кого съм взел пакетите,които намериха в багажника и срещу тази информация щяха да я пуснат.
Никога не бих могъл да постъпя по този начин - някои от вас,уважаеми читатели може и да мислят,че не съм прав,но помислете си,вече седем години съм в затвора,все още съм жив и смятам,че съм постъпил правилно.Давате ли си сметка,че ако се бях съгласил на тази сделка,сега всички щяхме да сме мъртви!
А повярвайте,въобще не става въпрос за мен!Никога не бих предал някого,така,както не съм го правил и до сега,през целия си живот.Сега момичето на моите мечти и малкия сладур,с когото сме адаши са живи.Далеч от мен,но живи.Доколкото разбрах Снежето има второ дете,но казва ли ти някой чие е...Така ми се иска да е от мен,но пък от друга страна ми се иска да има истински татко,който с любов да го учи да кара колело и да обикалят заедно планините...
А аз?...Аз ще трябва да потърпя още около десет години,докато видя промяната в столицата....Мисля си,че ако бях убил един или двама души,можеше вече и да съм на свобода,но какво да прави,закони...
22.08.2004г.