автор: rosi45

Ранен следобед. Навън е августовска
жега. Сиестата е най-приемливото

занимание, особено за един пенсионер. Но нещо не ми се отдава. Направих си кафе. Пуснах телевизора, колкото да се убедя в това, което очаквах - или турски сериал, или до втръсване повтаряни забавни филми, които отдавна са престанали да бъдат такива. Голяма скука. А! "Голямата скука" на Богомил Райнов, ето какво ми трябва. Тръгнах да я търся между книгите си.
И тогава звънна телефонът. Зарадвах се. Сигурно е снахичката. С нея можем да си говорим и час, винаги намираме интересни теми. Вдигнах слушалката и бодро казах:
- Да, моля!
- Майко-о-о, да знаеш само какво стана...
- Кой се обажда?
- Аз съм бе, майко! Случи се нещо ужасно!
Няколко секунди бяха достатъчни да се уверя, че не е никой от синовете ми.
- Как се казваш, сине майчин?
Не схвана иронията. Вероятно, защото бе изцяло съсредоточен да измисли най-често срещаното име. В настъпилата тишина просто чувах как скрибуцат зъбчатките на мозъка му.
- Данчо.
- Какво направи бе, Данчо?! - казах загрижено.
- Блъснах с колата едно дете, ужас...
- Къде?
- Ами тук, във Варна.
Глъсът му е обнадежден. Мисли си - май извадих късмет и познах името.
- Къде по-точно?
Това изглежда е въпрос с повишена трудност - паузата стана твърде голяма.
Тогава, с напълно променен глас, както една майка може да се кара на детето си, казах:
- Ха сега иди да си търсиш друга майка! И гледай главата ти да роди нещо по-интересно.
Каква досада!