След обяд прибрахме останалата част от багажа и. След това излязохме да се разходим. Минахме покрай мястото,където се срещнахме за първи път оная вечер. Продължихме нататък. Времето беше мрачно и все тъй ветровито.
Клоните на дърветата се огъваха,а листата им се пилееха по земята. Сиви облаци виснеха над главите ни. Тревите в полето се люлееха. Миришеше на дъжд. Беше съвсем пусто наоколо. Някъде в далечината се виеше пътя - тънка ивица,пресичаща пустотата и чезнеща далеч зад хоризонта. От време на време някоя кола се потътряше натам,за да изчезне и тя в далекото. Вървяхме бавно, един до друг,с ръце в джобовете,и почти не разговаряхме. Тя се беше пак сгушила в якето си,с кърпата на главата,и вървеше мълчешком. Мислех си, като я гледах как върви,навела главата си,че иска да поспре за миг и да порови с крак земята,или пък да се покълчи пак малко на единия си крак,докато ми задава детинските си въпроси. Да,чувствах я като дете до себе си. Макар да говореше за вечността,за звездите и за любовта - все неща,които не присъстваха в детските разговори, - аз я чувствах като дете до себе си. Или може би точно децата разговаряха за звездите и за вечността. Може би възрастните отдавна бяха престанали да говорят за това. Ако въобще някога бяха говорили. Те и затова бяха станали възрастни. Когато човек свали погледа си от небето и го насочи към земята,той бързо остарява. Топи се и се смалява,докато не изчезне в самата тая земя,на която приживе се е любувал толкова. Тя и така му се отблагодаряваше : като му ставаше "ковчег" в "трудната" вечност,която му предстоеше да изживее като прах в прахта.Прашна участ за прашни очи,съзерцавали приживе мрака под краката си,който благоговейно бяха тъпкали.
Докато вечеряхме,заваля. Вечеряхме консерви русенско варено. Направихме си и салата от домати,които намерихме в селския магазин под един рафт,където продавачката ги бе забравила. Бяха малко поомекнали,но за салата ставаха. Бяхме си оставили и малко бира. Намерих и една кутия с вафли в кухненския шкаф,забравени там при предишното ми идване. Хапнахме добре,докато дъждът навън плющеше по прозорците. Пихме бира. Изядохме по една вафла за десерт,а аз си взех и втора. Предложих и на Сия,но тя отказа. Все пак,след малко си взе. Каза,че били хубави.Аз и казах,че много обичам вафли. Като тия,обикновените. Тя каза,че такива никъде не била виждала .Каза още,че често в селските магазини продавали вафли,лютеница,разни консерви и други такива,каквито трудно можело да се купят другаде. После си взе трета вафла. Предложи и на мен да си взема. Докато всичко това се случваше,навън дъждът продължаваше да плющи. Аз отказах. Тя настоя,понеже посегна пак да си вземе от вафлите. Каза,че била голяма лакомия и се извини. Докато се извиняваше,отидох да приготвя кафе. Не исках да ям от вафлите,за да има за нея. Предложих и да пием по коняче с кафето. Тя отвърна,че искала да си легне по-рано тази вечер,за да се наспи. Казах и,че коняка тъкмо ще и помогне за заспиването. Но тя отказа даже и кафето. После довърши вафлите. Навън дъждът обливаше прозорците. Помислих си,че утре,на погребението,щеше да бъде много кално. Все пак,накрая тя прие кафето. Беше много непостоянна. А когато седнах на масата срещу нея,поиска да близне и от коняка ми. Предложих и да и сипя. Каза,че иска само да близне,и,че цяла чаша ще и дойде много. Аз и казах,че няма да и сипвам цяла чаша,а само на дъното. А тя отговори,че така само ще изцапам чашата,затова било по-добре да и дам просто да близнела. Отговорих,че няма да и дам. Предложих и пак да и сипя. Тя отказа. Тогава и казах,че може да близне. Но тя повторно отказа. Изглежда се беше разсърдила. Когато обаче я попитах, отрече. Най-накрая се съгласи да и сипя,но само два пръста. Аз и сипах три. Тя каза,че третия ще си го пия сам. Казах и,че след като си е мой,ще си го изпия. Тя се засмя. Аз също се засмях. Отпихме от кафетата.
- Липсва ми сметаната - каза тя,като остави чашата. - Всъщност,аз винаги пия кафето си със сметана.Ти сега ще вземеш да ме отучиш.
- Кафето е по-хубаво чисто - отвърнах. - Сметаната само му размива вкуса.
- На мен ми идва малко силно.Но покрай тази смърт,май имам нужда от нещо такова...
- Имаш ли още цигари? - попитах я.
- Имам.Но са на привършване.
- Утре ще вземем от магазина...
- Сигурно ще са някои гадни...
- Ще се примолим за "Марлборо"!...
- Откъде "Марлборо" на село?
- Селско "Марлборо"!...
Тя се засмя. Запушихме. Дъждът здравата продължаваше да вали. Не спираше. В стаята стана студено. Пуснах радиатора. Навън се беше стъмнило. Чуваше се само плющенето на дъждовните струи по прозорците.Пушехме мълчаливо. Мина доста време,преди някой от двамата да се обади.
- Някога дъждът ми беше приятел - чух тогава гласа и. Беше отишла до прозореца и се взираше навън. Аз останах до масата. - Беше отдавна. Бях се разболяла от една трудно лечима болест и бяха ме приели в болницата. Когато ме приемаха,не знаех,че ще лежа дълго...Твърде дълго...
Аз отпих от кафето,а после и от коняка. Дръпнах от цигарата. Не изглеждах като човек,особено заинтригуван от това,което тя казваше.
- Броял ли си някога дъждовните капки? - продължи тя. - Една по една... Леещи се безспирно от небето и разливащи се по земята?...
Не и отговорих. Усещах,че тя всъщност не ме питаше,а искаше просто да разкаже.
- Броял ли си? - Настоя тя все пак след известна пауза.
- Не.
- А аз съм брояла... - каза, - часове наред...Стоейки пред прозореца на болничната стая... Копнеех да изляза навън е да застана под струите...Нямаше как. Не ме пускаха... Затова стоях пред прозореца и броях капките... И си представях как ги ловя в шепи и мия с тях лицето си...
Нищо не казах. Не виждах какво можех да и кажа. Но я слушах. Оставях я да говори.
- Тогава някак всички ме бяха изоставили - продължи тя,стоейки все тъй до прозореца. - Е,вярно,че лежах далеч от родното си място,но освен майка и татко,почти никой не идваше. В продължение на месеци,никой не идваше... Може би се страхуваха от болестта ми... Да не би да прихванеха от нея... А може би и вида ми ги отблъскваше. С времето твърде отслабнах и косата ми опада. Не бях особено приятна за гледане... Затова и никой не идваше... Имах приятел тогава. Но заради болестта го загубих. Дойде да ме види два пъти и на втория път не издържа. Не бях онова момиче,което познаваше и което бе обикнал. Първият път,когато се прибрах у дома - понеже ме пускаха от време на време,когато нямах процедури, - той се скри от мене... Даже и не дойде да ми каже,че къса ... Просто се скри . Сигурно се срамуваше да ни видят заедно. А аз го обичах .Бях влюбена в него. Знаеш ли какво чувство е човекът, когото обичаш,да се срамува от тебе? ... Знаеш ли? ...
Не знаех. Но не и го казах. Оставях я да говори.
- Тогава,като се прибрах - беше за малко, - валя почти през цялото време.Понеже косата ми беше опадала,ходех с една шапка,с козирка,нахлупена плътно над очите,така че ми се виждаше само носа. Там отдолу се криех - когато излизах навън. Не исках никой да вижда очите ми. Те криеха болката. От това,че боледувах неизлечимо,но най-вече от това,че всички ме отбягваха. Че ме бяха изоставили. Тогава,когато за пръв през живота си,истински се нуждаех от топлина и от обич,те ме бяха изоставили... А аз се нуждаех от тях,нуждаех се от някой до себе си,който да ми даде от топлината си,за да можех да оцелея... Бях толкова млада - бях момиче; и тичах подир живота: не се спирах! - Не се спирах нито за миг!... В живота имаше толкова много топлина,а аз не успявах да се стопля, да се изпълня с нея! А се нуждаех! И ето,сега животът ми бе затворен като във фризер, между четирите стени на болничната стая, и умираше,вкочанен, всеки ден между тях!... Колко силно се нуждаех от някой,който да ми даде от топлината си,за да можех да оцелея... да можех да се "стопля" и да не загубя онова,подир което бях тичала всеки ден!... И ето, сега го бях хванала - там,между стените, - но то се гърчеше и умираше в ръцете ми! Всеки ден умираше... Нуждаех се от някой,който... - Тя буквално се разрида при последните си думи . Разтресе се цялата. Стоеше при прозореца,до дъжда,и ридаеше неудържимо. Да си призная,не очаквах така да го изживява.
Станах и отидох до нея. Застанах зад гърба и и я докоснах леко по ръката. За първи път я докосвах.Т я не реагира. Отсреща,отвъд прозорците,дъждът не спираше да се излива.
Стоях тъй зад гърба и,докосвайки я все още.Тя беше спряла да се тресе и само хлипаше. Бях се натъжил. Държах я за ръката натъжен и си мислех,че отдавна не ми се беше случвало да тъжа тъй за някой.
- Знаеш ли защо се разревах? - попита ме след малко тя,без да се обръща и оставяйки се на докосването ми,като не даваше знак да го е усетила. Беше спряла да хлипа и се беше поуспокоила. И понеже аз мълчах,тя продължи: - Помислих си,че всъщност винаги съм се нуждаела от обич и от топлина,а винаги трудно съм ги намирала... Но ной-вече се разревах,защото изведнъж си дадох сметка,че на никого досега не съм разказвала това... Странно е,но точно това отприщи сълзите ми. Дъждът внезапно ме накара да отворя уста и да ти разкажа... И това ме съкруши... - Тя се обърна и изведнъж ние се озовахме лице в лице. Усещах дъха и. Усещах парфюма и,примесен от леката миризма на потта и. Аромата и на жена - или на пораснало момиче, - който сега докосваше мене. Бях пуснал ръката и. - Защо дъждът ме накара? - каза тихо,гледайки ме право в очите. Бяха най-тъжните очи,които някога бях виждал. Приличаха ми на две огромни сълзи,които всеки момент щяха да се отронят и да ме залеят с болката си. - Защо се оставих да ме надвие и да ме накара да говоря за това,което винаги съм криела - там,зад облака на сърцето си?...
Нищо не казах. Мълчах. Чаках я тя да каже.