автор: estela41

- Извинявай, но не чух какво попита…
Тео седеше на канапето в хола, небрежно, но все пак елегантно кръстосал крака, и сменяше каналите на телевизора с неприкрита апатия. Нищо интересно! В почивните дни програмите са пълни с еднообразни, дотегнали вече с изобилието си сериали, или със скучновати научнопопулярни филми и отчайващо зле скалъпени състезания. За човек, който в това дъждовно време е принуден да остане вкъщи, телевизията се оказва екзекутор и на малкото оцелели след напергнатата работна седмица неврони. Мъжът не успя да потисне раздразнението и с рязко движение изключи телевизора, оставайки сам в тишината на потъналия в сумрака хол. През арката, която свързваше обширното помещение с всекидневната и кухнята, виждаше как жена му глади. Дъската, вече ветеран, закупена наскоро след сватбата, проскърцваше ритмично под движенията на ютията. Тео спря погледа си: Елена беше все още млада и хубава, малко наля килограми след раждането на детето, но бързо се възстанови и сега само някакъв специфичен аромат на зрялост различаваше стройното и тяло от онова, което помнеше, когато се запозна с нея. Движенията на ръцете и бяха равномерни, опитни, личеше с каква бързина се справя с трудната за гладене коприна. Напред - назад - топлото тяло на ютията браздеше материята и оставяше гладки пътечки, които тя придърпваше с другата ръка и…продължаваше. Лекота и сръчност - ето това се постига, когато човек прави нещо с желание. Във всичко може да се открие красотата… В този миг осъзна, че тя му говори нещо. Трапчинката на дясната и буза светна като малка луна, когато се засмя и обръна лице към него. Върху рамото и падна небрежно измъкнал се от прегръдката на шнолата кичур и потрепна в такт с движенията на ръцете…Тя разказваше нещо, за вечните проблеми, свързани с колежките, със службата, амбициите и неумело маскираната завист. В потока от думи отчетливо се откроиха познати имена, дори изражението, с което ги произнасяше, беше до болка познато. Ютията продължаваше ритмичния си път от единия до другия край на някаква покривка, после на една риза, на панталон…; - Няма ли да свършваш вече? - чу се да казва той и веднага потръпна, облян от синевата на нейния поглед. - Преча ли? - тя хвърли око към черния екран, вдигна въпросително вежди, присви рамене и продължи механично работата си. Бързият поглед към оставащия куп дрехи издаде колко неподготвена я завари тази реплика на Тео. Какво му става? Цял следобед е кисел, нещо нетипично за характера му…Обикновено е спокоен и зает човек, няма време да скучае. Лесно се живее с него, но сега… Всъщност не е от сега…като че ли напрежението се трупаше отдавна, като лавина, но тя се стремеше да не му отдава значение, убедена, че той и сам може да се справи. Мъжът вдигна крака на табуретката, взе вестника, който привлече вниманието му с някаква спортна новина, но…не можеше да се съсредоточи. Дразнеше го този звук, движението на модната лъскава ютия. Ритъм. Човекът е ритмизирал ежедневието си максимално - за удобство, за сигурност. Така го живее - със същата степен на обиграност, с която ръката на съпругата му оправя гънките на ризата, за да ги разглади. Сякаш иска да заличи следите на някакъв процес, оставил следи върху материята…Постигане на съвършенството! Къде е то и наистина ли човекът мечтае за него? Какво ще му даде то? Удовлетворение! Да? Но задълго ли?… Дъждът продължаваше да ръми, да ръкопляска по прозорците на неговата философия, на стремежа му да опитомява живота, да го подчинява на духовната си сила, на желанията си. Ръкопляска - да, но през сълзи. Стичащите се по прозореца вадички чертаят линиите на една стаена, приспана в розовия сатен на сигурността, неудовлетвореност. Откъм гладачницата се носеше аромат на омекотител за дрехи, от онези, рекламираните. Тео осъзна, че в паметта му насилствено са завоювали територии поне две такива рекламки, от които надничат щастливите лица на доволни съпрузи, за които от първостепенна важност е с какъв препарат пере любимата. Той винаги се шегуваше с тази изкривена представа за мъжките претенции за уют и естетика, с тази твърде стеснена домашна дрешка на чувствата, които свързват хората в семейство. Но в момента усети раздразнение, защото си помисли, че животът неизбежно се превръща в част от реклама, в нещо, което свети от фалша на привидна изрядност и чистота… Една светкавица набърчи челото на небето. Изрисува сякаш лицето на оня гняв, който дреме в душата, очакващ пролетното пробуждане на някоя буря, за да кръстоса като огнена шпага кроткия лазур на ежедневната уседналост. Господи! Тази методично движеща се ютия го влудява все повече. А Елена ? - как понася тя необходимостта да глади през ден планини от дрехи? Явно жените са… свикнали, по-скоро, приели са своя жребий на домашни феи, които с магия поддържат реда в дома. Може би затова са благословени да не им остава време да размислят върху сътвореното от ритъма, и ….разрушеното от него. Но всъщност те го създават този ритъм , опитвайки се да впримчат чрез неговата примамлива сигурност мъжа ( самеца) .И този аромат на омекотител е парфюмът, с който го обвързват с бита. Жената е жрица в семейния храм. А мъжът? - той вероятно е Богът. Бог, но ….трябва да понася ритъма на свещенодействените служби като тази…Той осъзна, че го дразни и почукването на ютията върху металната скара.: чат…чат….чат….чат…..В това време се чу рязко затваряне на фурната . Елена наглеждаше печеното , както винаги вършеше две работи едновременно. Виртуоз! Този път обаче той не изпадна в умиление пред нейната практичност и съобразителност, защото ансамбълът от домашни звуци го влудяваше. Навън дъждът продължаваше да барабани меланхолно и да дарява света със сълзите на небето. Но те не можеха да предизвикат онзи нужен катарзис, да пречистят душата от наслоилата се делнична прах. В природата е различно….дървото, тревата се сливат с дъжда и зелените им сърца потръпват във влажната му прегръдка. Влажна от внезапно бликналата възбуда…В природата ритъмът по един естствен път включва обновлението. То е фаза, то е необходимото ново начало, което ще оплоди духа за нова тръпка, за творчески полет…Човекът се опитва да се включи в този мощен подем, но …остава само при ритъма на…ютията. ЮТИЯТА изкуствено подгрята от навика, плъзгаща се само върху повърхността на мъжките желания, без да оставя бразда. Приглажда, приземява трепета, обезсилва го с методичния си ход. Няма изненада - всички скорости са изпробвани. Знаеш как да я накараш да пари, да гори, как да я имаш едва-едва затоплена. Можеш да я игнорираш и да ходиш една седмица негладен. Е, чак цяла седмица …не, но…Започваш да си задаваш въпроса , дали приятелят от службата глади със също такава ютия? Или неговата имам някакви екстри, например изпуска пара…и….??? Тео се засмя на глас, като си представи как Мария, съпругата на Васко, изпуска пара… Жена му го погледна с изненада, но и с явно успокоение: - Май се върна при себе си, къде се беше отнесъл? - Тук съм и гледам дъжда- отговори той вяло с още залепнала по лицето усмивка. - Пак ще трябва да мия прозорците. Гледай как се стича, прави дири…. - Дъжд, прозорци, препарати за миене на прозорци - няма романтика, всичко е проза…ПРОЗАААА !!!! Проза ли? Този дъжд го покани на масата на размислите, на равносметките. Трябва най-сетне да направи нещо, да предизвика случая, да го хване за…рогата…Да стори нещо и за себе си - нещо пролетно, вихрено, лудо, да усети отново трепета, тръпката, лазещата по тялото ,топлата възбуда от срещата с непознатото… Той изтегна стройното си тяло под напора на тези неочаквани и толкова възбуждащи мисли. Загледа се отново към Елена, която продължаваше да глади, замислена и съсредоточена…И в този миг реши категорично: "Утре ще купя нова маса за гладене!!!" Но…един глас вътре в него нашепваше палаво и подканящо: "А ЮТИЯТА? А ЮТИЯТА?????"