автор: serafim

Тия дни успях да намеря време и излязох в планината.Беше много горещо и сушаво. Тревите, храстите и всичко наоколо бе изсъхнало. Но небето, синьо, се ширеше и бели облачета сновяха нагоре-надолу по него. Зелените корони на дърветата се докосваха до синия хоризонт и всичко бе необикновено красиво, тихо и спокойно.
Онова,от което винаги сме имали нужда,помислих си, - топлата и спокойна красота на природата.И тогава,крачейки по една от поляните,усетих дъха на мащерката.Спрях се.Той идваше отвсякъде наоколо.Знаех,че ако направех една-две крачки напред,щеше да изчезне.Сега го усещах толкова силно,защото бях попаднал на място,където имаше много мащерка.Наведох се и откъснах няколко от малките стръкчета.Разтрих ги с пръстите си и вдъхнах с наслада от силната и хубава миризма.Спомних си за детските години.Колко често тогава от училище ни водеха на екскурзии по планини и гори,и онова,което се беше запечатало оттогава в съзнанието ми,бе мирисът на мащерка.Той беше навсякъде по горските поляни,изпълваше въздуха и ноздрите ми,и макар аз тогава да не знаех,че това е мащерка,но нейният аромат се превърна от тия години за мене в синоним на гора,а понеже аз много обичах гората и изобщо природата,дори някак подсъзнателно,защото в себе си,а и с други хора,никога не бях го обсъждал,мащерката стана за мене и синоним на свобода,на щастие,с които винаги са ме изпълвали тези училищни разходки из природата.И сега,когато попаднах в тоя мащерков пасаж,тук,на това чудно място,си спомних...детските години.Спомних си,че оттогава съм забравил за мащерката,а с това съм загубил и щастието,и свободата.Вдъхвайки от свежия мирис в ръката си,съзнавах колко отдавна не съм идвал тук и не съм вдъхвал от тоя мирис.Помислих си,че ако искам пак да бъда щастлив и свободен,трябва да се върна при мащерката,което значи да се върна при гората и при нейното спокойствие.Помислих си:ето как гората се раздава за нас - обширните,зелени поляни;красивите дървета;весело чуруликащите птички;гущерът,пробягващ в гъстака;полъхващият леко ветрец;синевата над мен;снежно-белите облачета... - всичката тази красота гората щедро раздава от себе си за нас,за да ни направи щастливи!А ние защо не сме тук?Защо не сме щастливи?...Защото не се раздаваме заради другите,както гората се раздава за нас!Защото ние,затворени в железо-бетонните клетки на градовете,непрекъснато се бъхтим да доказваме себе си - своите способности и таланти,и с това своето предимство над другите!И затова сме и нещастни!Защото все не успяваме да се докажем!И така да утолим жадната страст на гордостта си!...А ето,гората ни учи на смирение!Колко кротка е тя!И в кротостта си - красива!Неземно красива!Тъй навярно и ние ще станем кротки и красиви,и ще бъдем отново щастливи,ако вместо да се доказвахме,се научехме да се отказваме(т.е.да се отричаме) от себе си и да се раздаваме заради другите!Като гората,за да се обкичим и ние с нейната неземна красота, и с нейното щастие!И така да открием истинския смисъл на живота си!А не е ли неговата цел да бъдем щастливи?!И ако в света не постигаме щастието си,а сме все повече и повече изнервени,уморени,обезверени...то...не е ли най-сетне време да преосмислим всичко и... да се върнем пак при мащерката?!...