автор: frenka

Изгладнели вълци,
прокрадваме се тихо.
Затихващ огън препуква ...
по-близо ... по-близо ...
Облизвам устни.
Предчувствия в мен
като стрели се забиха.
Шумът е в главата,
но почва от там да излиза.
Козина остава по тръните.
Следите избледняват днес,
изчезват до утре.
Безпътна глутница сме,
света ще обърнем
за храна, но и за нещо безплътно.
Казват територията си яростно пазим,
ала земя не остана
за нашите лапи.
Крадем човешки обличия,
но до кога ли? ...

Жарта приканващо играе,
Огнището почти е наше!
Поредно,
но по-топло от всички досега познати.