автор: ditaer

Въздухът е изсушен от отиващата си зима.Мъглата която ни сковаваше и навяваше хлад си отиде.Изгря слънце.Отнякъде се чува мелодия.Весела и жизнена.Знам,че те има.Някъде си.Нещо мислиш,правиш,върховете на пръстите докосват онова,което е около теб,навярно забравили вече за мен...
Поглеждам към часовника.Минават пет секунди.Пет точки от безкрайността.Това ме успокоява.Секундите текът.Минават още секунди,минути...
Времето помежду ни.Времето което ни събира и разделя.Което отмерва едно присъствие,както и едно отсъствие.
Не зная кое време ми причинява повече болка.
Минават часове.А всеки час в повече е в час по-малко.За сметка на раздялата.
Чувствата се усилват и преминават в една чувствителна болка,която рискува да се превърне в страдание.
Не мога да мисля.Думите се оплитат една в друга и образуват кълбо,което е заседнало в гърлото ми.
Обичта ни е хаос,анархия и всичко друго,което ни прави несигурни в нещата.
Стоя и нещо в мен страшно и непокорно се движи,напомпва и бунтува душата ми.Мисля...следователно съществувам.
Но вътре в мен мисълта се трансформира в:Страдам следователно съществувам.
Но все пак лъскавината на радостта е много по евтина,в сравнение с болката на страданието към нещо с което ти си превързан най-дълбоко.
Овладява ме странно желание:да творя музика,поезия,нещо да се роди,нещо което остава...
Глупостта е там,че това желание е почти висящо...и все още безплодно.Защото това което мога да напиша и чувствата ми,имат все по-малко допирни точки.Защото не съм преживяла мига на задоволството и радостта,от нещо действително завършено.
Ако можех да пренеса върху този лист хартия,съмненията,вълненията и терзанията на душата си,щеше да се получи една неповторима картина от образи и противоречия,сполуки и несполуки,светли и мрачни сенки,които като че извират от безкрая на някаква вечност,за да ми посочат обратния път към нея.