автор: kcekce

37.

Изкарах остатъка от деня образно казано в пост и молитва, а реално погледнато – без пости, но с постоянни горещи молби към Йохан и останалите “Не правете нищо, не правете нищо, не правете нищо...”. Обета за мълчание си го спазвах стриктно... но хайде стига манастирски метафори.
Сърбежът по китките ми постепенно отшумяваше под бинта, поглеждайки се в огледалото виждах съвсем прилично запазено лице в сравнение с първия и втория ден, когато мязах на професионален боксьор след тежък мач. Касим не се беше престарал с последния плесник, или поне фасадата ми с нищо не показваше, че е била удряна днес. Най-вероятно вторият секретар просто нямаше нужния опит, за да бие хора качествено. Изобщо не му беше това работата. Ако моите хора надникнеха тук, щяха да ме видят здрава, нахранена и в бодро разположение на духа. “Дано това ги накара да се въздържат от крайни действия”, помислих си.
Имах предостатъчно време да си подготвя легендата за разговора с Ленц, въпреки това основна стратегия си остана реагирането според обстоятелствата. Твърде малко време оставаше. “Шест дни!”, възхитих се наум от самата себе си. Шест дни и аз все още съм жива и здрава и имам шанс да запазя миналото си непроменено! Пък се канех да си прехапя езика още когато започнаха да ме бият горе при скалата. Но тогава размислих и реших да оставя самоубийството за по-късно, можеха да ме вкарат в несвяст с някой шут, да забележат какво съм направила и да ме спасят... Все още не се знаеше, дали съм взела правилното решение обаче. Забавих се с броени секунди при шибаната скала мамка му и ето го резултата! “Секунда невнимание и после цял живот мъртъв”, цитирах си наум матайпчийската поговорка за шофьори. Както и да е, не му беше времето да изпадам в безплодни самообвинения. Човек като се насере, първо трябва да почисти след себе си, да си измие задника и чак после да се тръшка и извинява. Сантиментите остават за по-късно.
Двадесет и пети септември започна с обратно отброяване. “Още два дни” вместо “Ден седми”. В просъница автоматично посегнах да си издраскам с нокти резка на предмишницата, осъзнах се и спрях, щом усетих подръпването на белезниците. Тоя зумер играеше странни номера на подсъзнанието ми. Първо беше събудил към нов живот Смърделин, пък сега ме връщаше и към навиците ми от бялата килийка. Да му се не види и скапаното апаратче... Иначе успешно игнорирах бръмченето му в главата си, все пак имах над три месеца стаж в това от преди. Вече почти не го усещах, ама наистина! Може би просто нивото на емисиите беше ниско де...
Бях се събудила преди първата аларма. Вече знаех, че първите надничания започват в девет сутринта, а часовникът показваше девет без петнадесет. Мирна – ранобудна! Ама че виц... Сигурно ме беше събудило нетърпението ми да се видя с Ленц. Все пак тази сутрин се очакваше да се срещна с “най-доброто си приятелче” и да обсъдим близкото ми бъдеще... и далечното ми минало. Вече си бях подготвила едно малко козче за забавяне на нещата до утре. Надявах се да проработи, за целта трябваше да запазя едно леко напрежение в обстановката, т.е. да не си спечеля пълно доверие още днес. Това обаче беше лесно изпълнимо. Въпросът беше самият Ленц как ще ме приеме. Той наистина си беше най-умното копеле тук и това малко ме притесняваше. Имах предимството да разполагам с ужасно много информация. Той обаче не трябваше да се усети, че “приятелските ни отношения” с него се градят върху данните от личния му дневник. Щеше да обмисли този вариант, сигурна бях. Аз трябваше да го оставя с впечатлението, че каквото знам, го знам от личните ни разговори. Значи първо – ще демонстрирам открито, че не знам нещо, написано в дневника му. Каквото изскочи в процес на приказване. Това щеше да е нещо ново в тактиката ми – да показвам, че не знам нещо, вместо обратното. Някакви подробности от детството му най-добре, за такива далечни спомени хората рядко си говорят. Ще ги отсея нещата така, че да звуча като човек, чул всичко само и единствено от устата на Ленц... И второ – импровизация. Предположения за чувствата му, неща, които наистина ги е нямало в дневника му. Шансът да сбъркам беше огромен, от друга страна хората, които си мислят, че познават добре някого са пълни със самозаблуди и излишна увереност, че винаги знаят какво мисли ответната страна. Това също трябваше да го демонстрирам по някакъв начин. Имах крещяща нужда от доверието на Ленц, за да направя каквото и да било. Най-малкото – за да остана без зумер на двадесет и седми септември. За да излъжа това подло, хитро и напращяло от опит копеле трябваше наистина да му вляза под кожата.
Закуската пристигна в 09:23 часа. Все още не бях чула аларма и това започваше да ме притеснява сериозно. Защо бяха спрели с надничането? Досега поддържаха някакъв шаблон, в който да знам кога да ги очаквам. Спомних си тъпия си кошмар, в който Бейкър ми каза, че всички са заловени... Не, няма начин, първо че моите хора не са толкова глупави, че да ги заловят и второ – никой няма да ме остави тук и да ми носи закуска, ако е станало нещо такова. Дори и един човек да бяха хванали, щяха да ме “поканят” да наблюдавам разпита му. Задължително! Продължих да ям с безизразна физиономия, очаквайки разговора с Ленц. Припявах си наум за успокоение една лежерна песничка на Cat Empite – “Nothing! Oh, sweet nothing! Today we’re doing nothing at all...”.
В десет без десет мозъчният ми джем-сешън беше прекъснат внезапно от появилата се в стаята замаскирана фигура на Йохан. Той по стар и изпитано ефективен навик се втурна към мен и ме прегърна. Устните му опряха плътно в ухото ми през скиорската маска.
- Петер хакна системата, можем да влизаме без аларма. – чух едва доловимия шепот. – Измисли нещо, пак ще дойда.
Йохан се изпари яко дим, веднага след това писна алармата. “Ахаааа!”, казах си аз. Значи нашият компютърен гений се скатава някъде из този поток и бърка тихо и незабележимо във виртуалната система на “Диспансера”... Какво можеше да ни даде това? Ако се вземеше решението “Диспансерът” да се превземе с груба сила – много. Тук можеше да се стовари цяла армия, без местните да се усетят преди да е станало късно. От друга страна – каква армия за Бога, ние бяхме една сбирщина от чериридесетина научни работници + безделници... Като си помислих “четиридесетина” и се видях в ролята на Али-Баба... Откак попаднах тук все на арабски приказки ме избиваше. Свалих мислено шапка на Йохан и останалите за съобразителността им. Явно бяха изпробвали системата преди да ме навестят, но когато наистина ме навестиха оставиха алармата да проработи. Евала, нека тези тук си мислят, че всяко влизане активира алармата. Петер изглежда й беше намерил чалъма, щом я активираше и дезактивираше когато си поиска. Доколкото го познавах, сигурно просто беше бръкнал във вътрешната система и беше прекъснал сигнала отнякъде по веригата. Най-вероятно някъде между таблото за въвеждане на код и самата система, управляваща алармата. Ако беше “хакнал” и самото табло, щеше да стане още по-интересно. Можеше да им пуска алармата когато си поиска, дори ако са въвели нужния код.
Време беше да се отметна от лъжата си за вътрешния ми човек тук. “Непременно, при разговора с Ленц!”, обещах си. Не биваше да се изпуска тази въможност – местните да не очакват никакви изненади без писване на аларма, пък ние да можем да ги тормозим и беззвучно. Нека си мислят, че всички вътрешни са чисти като сълза и бели като ангели.
Странна работа, изобщо не очаквах да имам съучастници тук, но сега действахме като сработена машинка. Дори и за миг не бях разчитала на помощта на приятелите си, пък без тази помощ сега сигурно щях да съм мъртва... Или поне затворена някъде с един-два отрязани пръста. С цел изследване на извънвременната бременност и разпит... Пък сега наистина не бях сама и това ми стопляше сърцето. А и моментът на първия взрив, организиран от моите хора, се беше оказал перфектен. Сто на сто тогава не са знаели какво точно се случва с мен, но го бяха направили точно преди да бъда подложена на разпит с изтезания. Това играеше голяма роля в постановката. Местните наистина ги беше страх да ми посегнат насериозно. Чувстваха се наблюдавани и несигурни, нямаха си доверие дори един на друг. Докато ние всичките знаехме достатъчно много, за да ги въртим на малкия си пръст. Проблемът беше единствено в липсата на комуникация между мен и останалите... И в това, че бях тук като пленник изобщо разбира се.
Чух изщракването на ключалката и автоматично погледнах към часовника. 10:30 часа. Касим отвори широко вратата, без да влиза. Зад гърба му стояха в дисциплинирано изпъната стойка трима охранители.
- Ставай. – кимна Касим без излишни пояснения. Смърделин започна да нарежда панически предположения в скоропоговорка: “Може да те лъжат, може да не те водят при Ленц!”. Ама че ненавременни глупости... “Шшшшт!”, успокоих го аз. “Ако искат да ме водят другаде спокойно могат да го направят и без да ме лъжат”. И дори да ме понабият едно хубаво по пътя... Станах сговорчиво от станалото ми любимо канапе. Три-четири – играта започва. Ще се срещна с милото ми “приятелче” Ленц. “Всичките ще измрете”, казах си без злоба, влизайки в тон с тяхното отношение към света и хората. И си добавих злорадо: “Вече сме приятели”.
Поведоха ме към един от съседните апартаменти, чудех се, какъв ли експресен ремонт са му направили, за да се чувства Ленц в безопасност там насаме с мен. Оказа се, че не е било кой знае какво. Просто един завинтен за пода стол с тръбна конструкция. Закопчаха ми ръцете една по една за облегалките с белезници, краката ми ги омотаха в едно с краката на стола с дъгтейп.
- Ами ако ми се допикае? – подхвърлих аз, докато покорно чаках да довършат процедурата по “обезвреждането” ми.
- Ще стискаш. – отговори кратко Касим, който стоеше някъде зад гърба ми.
- На бременните жени често им се ходи до тоалетна. – уточних аз, но тъй като никой не реагира на тъпите ми шегички, млъкнах.
Огледах се скромничко наоколо. Къде е Ленц? “Ще влезе само след като здраво те овържат, глупачко”, измърмори Смърделин. “Добре де, не се заяждай, моментът не е подходящ за това!”, сопнах му се и той млъкна обиден. Късо подстриганата глава на единия охранител се надигна от нивото на коленете ми, явно беше сметнал намотките около глезена ми за достатъчни. Всичките заедно започнаха да оглеждат плода на усилията си. Провериха пак белезниците, пробваха да разклатят краката на стола. Извъртях очи със старателно изписано отегчение на лицето.
- Спокойно, няма да скоча със стола, да не съм ви баба Илийца.
Името на родната ни литературна героиня явно нищо не им говореше (а и “grandma Iliytza” звучеше безкрайно нелепо), но те и без това не ми обръщаха внимание на приказките. Касим се появи в обсега на полезрението ми и кимна одобрително, повличайки крак към вратата. Охранителите тръгнаха след него. Понечих по инерция да огледам внимателно обстановката, но се отказах. Това не беше важно. Наистина нямаше да скокна със стола да пребия до смърт врага, не бях в американски екшън. Бях в шибаната реалност, в една от най-шибаните възможни реалности. И все пак – къде е Ленц? Време е вече да се появи, да пристъпи с израз на мълчаливо превъзходство в стаята, да седне свойски на дивана отсреща... Не, никакво мълчаливо превъзходство. Все пак става дума за Ленц. Ще влезе съвсем нормално, той няма нужда от показност, за да се чувства шеф. Той Е шеф. Не му пука как изглежда. Пука му какво имам да му кажа. И какво не трябва да казвам на другите...
Дългоочакваното лице на Ленц се появи в рамката на вратата. Съвсем нормален възрастен човек, може би малко по-добре поддържан от повечето. Един такъв строен и изпънат, гладко избръснат, в добра спортна форма. Какъвто си беше и на снимките, които бях преглеждала. Знаех от дневника му колко е досадно за него да се поддържа. Той може би си беше уредил вечен живот, но младостта му беше отдавна изфирясала в миналото. Въпреки това се стараеше... Най-често между четири стени. Ужасно скучна вечност – да поддържаш захабеното си близо седемдесетгодишно тяло с помощта на фитнес-уреди, вардейки извоюваното си шефско място от всички наоколо... И дори за една чекия да не ти става. Хич не му завиждах. Дали да не му обещая младост? Ако с пътуване твърде далеч в миналото печелиш остаряване, с пътуване твърде напред в бъдещето би трябвало да печелиш подмладяване... Чудесен повод да го накарам да ми махне зумера. Само аз бих могла да го замъкна в бъдещето. Стига да ми се довери... Пък в моето бъдеще всъщност не го очакваше нищо по-добро от публично линчуване. Не, няма начин да ми се довери дотолкова. Да ми даде шанса да избягам – може би, но да се остави да го нося нанякъде – никога. Тоя си държеше на кожата повече отколкото на всичко друго. Колкото и стара и захабена да беше тази кожа.
Ленц погледна многозначително към някого извън рамката на вратата, после кимна. Влезе с безшумна крачка и затвори вратата. И най-сетне погледите ни се срещнаха. До момента той май нарочно избягваше да ме поглежда. “Всичко с времето си”, прозвуча в главата ми спокойният му и убедителен глас, който познавах от редица записи. Само още един глас в главата ми липсваше! Къде е шалтерът да го изключа?! Погледът на Ленц беше уморено-студен. Може би дори отегчено-студен. “Не Ленц, а Карл! Започваме да мислим иначе.”, заповядах си аз. Представих си тези безразлично сини и проницателни очи като познати и любими. Нещо, което виждам всеки ден по свое желание и с удоволствие. Копелето... Не “копелето”, Карлитос има нюх за лъжите. Познава вкуса на зеления хайвер, готвил го е много пъти. “Твой ред е, лайнар такъв. Обичай го искрено”, наредих аз на Смърделин. Че кой друг ще влезе в ролята толкова добре, ако не онзи, който ме винеше за всичките си страдания и ме смяташе за твърде зле скроена черупка за себе си? Смърделин беше идеален за длъжността.
Усмихнах се сдържано на Карлитос, зарязвайки цялата си показност от преди. Отпусната, облекчена, в свои води... “Радвам се да те видя, копеле гадно”, обади се гласът ми от подсъзнанието.
Карл отиде без да бърза към дивана срещу мен и седна с лека въздишка. Сигурно кръстът пак го наболяваше, това му беше постоянен проблем от години. Някои проблеми за съжаление не се оправят просто с един зумер.
- Здрасти. – каза Карлитос. Тонът му беше също толкова отегчен и студен, колкото и погледът му.
- Здравей. Радвам се да те видя най-сетне. Вече си мислех, че ще си умра тук безславно, без дори да съм говорила с теб.
- Нека уточним някои неща. – каза той спокойно. Безизразността на гласа му просто нямаше нищо общо с тази на Касим, Карл беше на светлинни години по-висш от втория си секретар. – Няма нужда от фамилиарности, дори и да ме познаваш наистина, не съм точно този, когото познаваш. Сега ще си говорим за факти и за доказателства. Имаме нужда от това и двамата, за да се разберем, нали?
Кимнах в знак на мълчаливо съгласие.
- Аз ще задавам въпросите, а ти ще отговаряш точно и вярно. Без излишни обяснения и сантименти. – пак кимнах с лека усмивка. Ето го Карл в действие, подреден както винаги... – Можеш спокойно да ми кажеш всичките ми пароли ако се наложи, никой друг не ни слуша, а записите ми са защитени със същите тези пароли. Онези, които си споменала досега, вече са сменени.
“Ами ако е сменил всичките пароли за всеки случай? Най-вероятно го е направил...”, обадих се притеснено от дънцето на главата си. “Има ли значение?!”, скастри ме Смърделин. “Има, може да остави някой да наблюдава и тогава вече ще настъпи пълният хаос!”, развиках се аз наум.
- Почти съм сигурна, че си сменил всички пароли вече. И то отдавна. И наистина няма начин да знам новите. Моля те, погрижи се никой да не слуша разговора ни, защото е жизнено важно, най-вече за теб. Не мога да мръдна от този стол, нямам и желание.
Карлитос погледна за момент настрани. Част от секундата – за обмисляне на обстоятелствата, на мотивите ми, на стратегията му, на моите и неговите думи, на целите му и ползата от всичко...
- Никой не чува този разговор, освен теб и мен. – изчерпателно точен и ясен. – Всичко се записва, но аз ще преценя впоследствие, дали този запис ще стигне до някой друг или не.
- Коридорът? Вратата? – уточних аз. Той ме разбра без проблем.
- Коридорът се пази от въоръжена охрана на пет метра от вратата. – успокои ме той. - Същото важи и за съседните стаи. И прегледах лично всичко наоколо. Не само на живо, но и в системата за наблюдение. Няма странични подслушващи устройства, камо ли камери. Следя всичко, което се случва тук. Няма начин да е монтирано нещо, за което да не знам.
- За това нямам съмнения. – Карл ми отвърна със същия празен и студен поглед.
- Искам да се чувстваш сигурна да ми кажеш всичко. Но няма начин да ти докажа, че никой не ни подслушва. Така че ще трябва да ми се довериш на думата.
Повярвах му. Безрезервно. Карлитос не обичаше да споделя с друг поверителна информация, а и не си пилееше думите на вятъра. Щом той казва, че няма наблюдение, значи няма. Особено пък в дадените обстоятелства. Кимнах отново в знак на безусловно съгласие.
- Радвам се, че уточнихме това. Нека сега уточним, какво точно си готова да ми кажеш на четири очи.
Въпрос без въпросителна накрая. Той не разпитва – той провежда проучване. Изводите ще дойдат по логически път...
- Всичко. – отвърнах аз. – Казах го вече неведнъж, на теб мога да кажа всичко. На друг – не.
- Това е добре. – кимна той одобрително. – Нека започнем с въпросите тогава. От коя година идваш?
- 2020-а. Декември месец. – отговорих без колебание.
- Къде ви е базата?
- В Амстердам.
- Къде по-точно?
- Джордан. Близо е до гарата.
- Защо точно там?
- Защото там тревата все още е легална по наше време. – ухилих се аз. “Карлитос, знам те как се бориш с безсънието. С половинка джойнт”. – Извинявай, пошегувах се. Просто когато се установявахме там се оказа удобно. И го открихме и проучихме по-бързо от другите места. Това е.
- Бързахте ли за нещо?
- Не, но не ни се губеше време. Знаеш много добре каква занимавка е установяването на куп извънвременни индивиди някъде. Сигурно в Мрежата има и по-добри места, но да я проучваме цялата за това е прекалено.
- Защо не си останахте тук? Доколкото разбрах оттук е тръгнало всичко.
- Сградата беше... твърде неподходящо екипирана. Не че е точно в нея проблемът, но повече от половината хора бяха медиуми от тукашните килии. Не им се оставаше тук. Навяваше им кофти спомени. Искаха да започнат на чисто другаде. Те така или иначе нямаха документи тук. Мнението им надделя над останалите. На теб впрочем също не ти се оставаше тук. Беше ти писнало.
- Да оставим моята личност настрана засега. Кои точно от медиумите тук познаваш?
- Това ще ти го кажа, след като чуеш цялата история. Обещавам. Но сега все още има шанс да започнеш да ме изнудваш, изтезавайки някой от тях. И без да знаеш какво всъщност вършиш. Попитай ме нещо друго засега.
- Каза, че ти си шефът във вашата организация. – той кръстоса крака, тонът му си оставаше същия. - Защо?
- Защото съм незаменима. Имам нещо, което го няма в цялата Мрежа.
- И какво е то?
- Мога да активирам темпорални медиуми. – Карл нямаше да ми повярва току-тъй, то се знае. Но щях да го убедя. Той впрочем не показа с нищо да е учуден от думите ми.
- Да активираш двойници на съществуващи медиуми, да активираш личности на темпорални медиуми назад във времето, или просто да активираш произволен човек?
- Просто произволен човек.
- Как?
- Отвръзвам го от родния му поток. Веднъж и завинаги.
- По-точно?
- Процедурата е проста. Проследявам връзката му към родния поток. И горя връзката, не потока. Човекът трябва да е без зумер разбира се. И не давам гаранции за коефициента на новия медиум. Това си зависи от него, не от мен.
- Какво имаш предвид под връзка с родния поток?
- Нещо, което не можеш да видиш. Нещо, което никой освен мен не може да види. Още една Мрежа вътре в основната. Всеки един одушевен обект е привързан към родния си поток и умира физически при изнасяне от него. Зумерите могат да прехвърлят връзката на друго лице. Но не и да я разрушат напълно. Това правя аз – разрушавам връзката с родния поток. Завинаги. Не мога да я възстановя. Мога да привържа себе си временно към даден поток. Затова съм бременна. Но да възстановя чужда връзка с родната реалност не мога.
- Какво друго можеш?
- По-впечатляващо – само това. Но се оказа напълно достатъчно.
- Хвърляне на предмети през Мрежата?
- Лъжá. – поклатих глава категорично.
- Темпорално-географско картографиране на Мрежата?
- Измислица. Правим го разбира се, но само от личен опит. Лични посещения. Направили сме компютърна симулация на Мрежата, която ползваме като карта. Няма алгоритъм за позициониране на пространството във времето, или поне още не сме го открили.
- Би ли уточнила за какво още си излъгала?
- За вътрешния човек тук. Нямаме такъв. Не ни трябва. Човек не седи да дебне миналото си за изненади, това е нелепо.
- Друго?
- Освен малкия фарс с Бейкър ли? – повдигнах вежди.
- Освен него. – кимна Карл.
- Нищо. Всичко останало е истина.
- Колко души наброява организацията ви?
- Над петстотин.
- Не са ли твърде много?
- Почти всички, които съм активирала през годините. Всеки един от тях иска да активира друг човек. Голямата си любов, детето си или някой приятел. Но само аз мога да го направя. Само затова ми играят по свирката.
- Може да има и друга причина. – възрази той неопределено.
- Погледни ме. – Карл и без това ме гледаше, но ме огледа по-обстойно в отговор на подканата ми. – Без тази своя способност съм никой. Кой би ви атакувал тук заради мен, ако не казвам истината?