автор: serafim

Обядвахме омлет със сирене.Това беше единственото,което можех да приготвя.Пихме бира,която случайно намерихме в селския магазин.В него нямаше почти нищо,освен това,което търсехме - няколко бутилки топла бира,която после набързо охладихме в стария хладилник у дома
П о пътя за в къщи говорихме за гората,за красивите горски цветя,за вятъра,за мравките и за други подобни неща.Докато приготвях омлетите,тя не пропусна да изкаже отново възхищението си от тукашната природа.Хранихме се мълчаливо.Аз и се усмихнах,когато отпих за първи път от бирата.Тя също се усмихна.Бирата едва се бе изстудила,но това не ни попречи да се усмихваме.След като привършихме с храната,приготвих кафе.Тя дълго го мириса,преди да отпие.Оказа се,че просто и е навик,а не необходимост.Когато все пак отпи,каза,че много и харесва.Попита дали има сметана и аз отидох да потърся.Нямаше.Тя каза,че може да го пие и без сметана.Съгласих се с нея.
- Онова,което каза одеве,докато вървяхме по пътя - бе изпила кафето си и въртеше празната чаша между пръстите си, - ...че баща ти не е успял да се влюби и затова не е разбрал защо живее... - това беше много хубаво...Мислиш ли,че това е смисъла да живееш?...Да се влюбиш?...
Аз имах още кафе в чашата си и докато тя говореше,съсредоточено изучавах късчето от лицето си,което виждах да се отразява вътре.
- Не зная... - казах неопределено. - Ако трябва да бъда честен,трябва да ти кажа,че не зная...Одеве го казах,понеже така ми дойде...Това,което ти казваше за дома и за семейството,беше много интересно...Никога не бях се замислял...В известен смисъл,ти ме провокира да кажа това...
- Да,но то бе много интересно. - Тя помириса празната чаша,после пак я завъртя между пръстите си.
- Искаш ли още кафе?
- Не.Нали ме пита вече?...
- Вярно,питах те...Аз обаче ще си направя още...
- Ако имаше сметана и аз щях да пия - каза тя.
- Да,и аз бих го пил със сметана.Но не забравяй къде сме.Щастие е,че все пак намерихме бира...
- Аз съм много щастлива,че дойдох тук - продължи тя. - Въпреки смъртта на жената...която ме изпълва с много болка...съм и щастлива;...или поне така се чувствах,когато дойдох тук;и снощи,като се разделихме,пак така се чувствах - заради нощта и тишината...и заради други неща:като луната,например,и тихото небе,и звездите по него...Гледаш ли понякога нощем звездите?...
- ...кафето е готово.Не искаш ли все пак?...
- Искам - Тя подаде чашата си да и сипя.
- ...кой не гледа звездите... - казах,докато и сипвах от джезвето.Кафето дигаше пара.
- Зависи как ги гледаш - уточни тя,докато душеше в чашата си. - Едно е да ги гледаш с телескоп,а друго,излегнат някъде в гората,с жадуващи очи...
- Аз нямам телескоп - казах,сядайки срещу нея.
- И аз.Но имаме очи.
- И кафе...
- Но без сметана...
- Кафето може и без сметана.И небето може да се гледа без телескоп...Вярно е обаче,че без очи не можем...
- И без звезди.Защо ни са очи,ако няма звезди?...
- Хубаво е да има звезди.
- Защо хората умират?
Погледнах я учудено.Не очаквах да каже точно това.
- Хората имат очи,за да гледат звездите - продължи тя, - но идва ден,когато очите се затварят,за да не се отворят никога вече.А не е ли ужасно да не виждаш вече звездите?!...
- Би трябвало да е ужасно...
- Ако се влюбиш,би ли могъл да виждаш вечно?
- Никога не съм се влюбвал...
- А...би ли могъл да се влюбиш?...
- Не зная...Не зная...
Тя замълча.Наведе глава и се зае пак с душенето на кафето.
- Не мислиш ли,че съм твърде стар за тия работи? - попитах я малко по-късно.
- Не.
- А ти?...Била ли си влюбена?...
Тя задуха кафето си,макар то отдавна да бе изстинало.
- Много пъти.И в кого ли не - отпи малка глътка. - Но не мисля,че зная как се обича.
- Не е лесно да се обича.Има толкова много работи,които ти пречат да обичаш.
- А баба Златка - лека и пръст!, - знаеше да обича.В нея имаше нещо,което трудно можеш да откриеш в другите хора.Тя беше спокойна.Нещата,които казваше бяха прости и ясни.Макар да не говореше за нещо важно,но ти приковаваше вниманието...Излъчваше спокойствие...Не бих казала,че всички стари хора са такива.Не е само поради старостта или спокойния живот на село...Тази жена просто беше различна!...Разказа ми за мъжа си - за дядо Петко,как го обича и досега,макар да е починал преди двайсет години, тъй както го е обичала и на младини.Тя сама се дивеше на това,че любовта и и досега не е угаснала.Казваше,че за нея той всъщност не е умирал.Че е като жив.Ама наистина,а не само поради думата...Казваше,че откакто е починал,не е спряла да го вижда и да разговаря с него.Казваше,че дори сега любовта и е по-силна отпреди,и се чувства както в моминските си години,когато са били първите и любовни трепети.Той никога не разговарял с нея,но винаги бил там,с нея,и никога не си тръгвал,никога не я оставял.Цялото му присъствие излъчвало любов,макар да не говорел.И тя,всъщност,била влюбена именно в присъствието му.За нея той не бил вече някакво физическо излъчване,което да я привлича,макар физически да бил там,а присъствие - живо присъствие,което я карало да лудее от любов... Любов,каквато преди не била изпитвала...Странно е,че една деветдесетгодишна жена може да се чувства така.Е,аз ти предавам всичко това с мои думи.Тя го казваше по друг начин...Мисля си,че ако го кажеше това на други хора,щяха да я помислят за луда.На тая възраст и при тоя селски живот...Мисля си,че аз и затуй я разбирах,защото самата аз съм малко луда...Това винаги съм си го мислела...Че съм луда...И сега,като слушах тази жена,и и вярвах на всяка казана дума,си казвах:"Сийо,съвсем си полудяла!"...
- Ти се казваш Сия,така ли? - попитах я плахо,използвайки паузата,която тя направи.
Погледна ме учудено.
- А ти не знаеше ли? - попита.
- Откъде да зная,като не си ми казвала - размахах ръце насреща и.
- Можеше да попиташ.
- Срам ме беше.
- А ти как се казваш?
- Аз съм Марин.Видя ли,че и ти не знаеш!
- Да,но се досещах - тя се усмихна.
Бяхме изпили кафетата.Седяхме един срещу друг в малката ми селска кухничка и гледахме в масата,която ни разделяше.
- Баба Златка е била влюбена,дори и в смъртта,в своя съпруг - продължи тя малко по-късно, - и затова го е виждала ! Ето каква е силата на любовта?Тя отваря вечността пред човека!Помага ти да виждаш !...
- Странно е,че ти за една вечер опозна тази жена - казах аз, - а аз,а и всички нейни съселяни,може би никога не сме я познавали...Ако може да се вярва на думите ти...
- На думите на една луда...
- За мен не си луда.
- А вярваш ли на думите ми?
- Вярвам заради името ти.Анастасия значи възкресение.Тъй и дядо Петко по особен начин е възкръснал,заради любовта на съпругата си.
- Не знаех,че името ми означава възкресение - усмихна се тя. - Това е много интересно!...Значи ли това,че като умра,ще възкръсна?
- Ако има кой да те обича,както баба Златка е обичала съпруга си... - усмихнах се и аз.
-Ще има да чакам тогава да възкръсна... - Тя завъртя празната чаша пак между пръстите си,загледана в покривката.После ме погледна и каза: - Баба Златка беше всъщност свободна!Чак сега разбирам това.Нейното спокойствие,простите и думи,това как те омагьосваше да я слушаш,кротките и жестове,милата и,като на дете усмивка,неизказано топлите очи,цялата простота на излъчването и... - всичко това трябваше, всъщност, да ми подскаже,че тази жена е свободна!...Свободна от онова,от което сме в плен всички ние - неспособността ни да обичаме другите,а само себе си,както и цялата ни зависимост от всичките ни суетни привички,които обсебват целия ни живот!И това,че е умеела да обича,я е освободило от тоя плен!И и е подарило способността да вижда отвъд видимите неща...Аз и затова поисках да остана.Защото силно обикнах тази жена и не бих искала да я оставя сама в последния и път.Макар че тя сигурно няма да е сама...А може би аз просто искам,придружавайки я,да науча още нещо от нея.Да науча как се обича !...
Замълчахме.Докато тя продължаваше да върти чашата между пръстите си,аз си мислех,че наистина вярвам на всяка нейна дума.Мислех си,че не съм вярвал тъй на никого досега.
- Ако искаш,можеш да останеш тук тази нощ - чух се да казвам най-смелите думи през живота си.
- И е странно - продължи тя,сякаш не беше чула тия думи, - че тази жена е била на крачка от смъртта,а се е чувствала свободна!В смъртния си час се е чувствала свободна!Пред смъртта,която е най-голямата поробителка... - тя ме погледна с блестящи очи.Изглеждаше наистина като някоя луда. - Какво не бих дала да бъда като нея!...
Сега разбирах кои са вълнуващите неща,които бе открила и бяха оправдание за изпушените цигари.
- Ще останеш ли? - попитах я тихо.
Тя все тъй ме гледаше с полуделите си,блестящи очи.После каза многозначително:
- А къде другаде бих могла да отида?