автор: serafim

На сутринта времето беше ветровито и мрачно.Събудих се около девет.Вятърът блъскаше в прозорците.Отнякъде долиташе лая на куче.Или може би на мен така ми се струваше.В сутрин като тая не можеше да се мине без лай на куче,затова и аз го чувах това куче, как се късаше от лаене някъде наблизо
Но можеше и да не беше куче;можеше да е пияния ми двойник,който някъде там бе решил да си оплаква живота,сякаш на някой му пукаше за неговия живот.А пък аз го бях взел за куче.Може би кучетата не живееха така идиотски,както идиоти като мене си мислеха,че живеят.И може би не им се налагаше в девет сутринта да си оплакват живота,лаейки като пияни двойници на такива като мене.А може би просто вятърът лаеше навън,защото си нямаше пиян двойник.А може би имаше.Но тогава защо лаеше?...
Скоро разбрах,че кучето лаеше в главата ми.Всъщност,бяха много кучета.Изглеждаха се караха.Може би защото бяха гладни.Изшътках им да млъкват.Те се разлаяха още по-силно.В глава като моята трудно щяха да открият нещо за ядене.Всъщност,ако имаше такова нещо,аз щях да го заръфам пръв.
Приготвих си кафе.След първата глътка кучетата малко поутихнаха.Отпих втора глътка.Кафето беше ароматно и силно.Така го обичах.Носех си го от града.Както и коняка.Като чуха за коняка,кучетата пак се разлаяха.Казах им ,че няколко вечери няма да пия.Често им го казвах.Но пиячката сама ме преследваше и искаше да се надпива с мен.Аз и казвах,че съм стар вече за тия работи,но тя много харесваше кучетата ми.Галеше ги и ги хранеше.,И често ми казваше,че много обича кучета, и,че много е обикнала моите.Аз и се усмихвах,когато тя ми казваше това.Беше много мило от нейна страна.А и винаги бе приятно някой да похвали нещо твое.Макар и то да ти носеше главоболие.
Тъкмо допивах кафето,когато на вратата се почука.Казах си:"Дано е кучката,да си прибере кученцата",но не беше.Хепиендът се случваше само във филмите.А тук на село никой не снимаше филми.Още по-малко с хепиенд.
- Здравей,бабо Маро! - Беше баба Мара от съседната къща. - Какво има?
- Златка се спомина,Марине - отвърна ми тя. - Нощес,докато спяла.Идвам да ти кажа.Утре ще я погребваме.Мини да се простиш.
Кучетата внезапно утихнаха.Докато слушах баба Мара,нещо ме бе срязало в стомаха,и от това кучетата се бяха май уплашили,и внезапно утихнаха.Чак сега си спомних за моята снощна позната.Спомних си в моментаЗащото споменът за нея бе присъствал някъде дълбоко в мен през цялото време.И,странно,не се натъжих толкова за баба Златка,колкото се притесних за момичето.Как ли бе прекарала нощта?
Докато бързах към къщата на баба Златка,си мислех дали момичето просто не си беше тръгнало рано сутринта.Или дори още през нощта.Нямаше как да узная това,докато не стигнех до къщата.
Отдалеч видях колата и.Снощи не бях я видял.Беше паркирана малко по-надолу,до самия тротоар.Всъщност,не знаех дали това е нейната кола,но бях някак странно убеден,че е тъкмо нейната.
Влязох в двора.Тя беше там,седнала на пейката,до чешмата,и сгушена в дебелото си яке.Пушеше цигара и ровеше с крак земята.
Видя ме още като влизах.Когато се приближих до нея, и докато сядах на пейката,гледаше в земята.Тъкмо бях седнал,когато загаси цигарата.
- Здравей! - казах,минавайки спонтанно на "ти".
- Здравей! - отвърна тя.Бе вдигнала глава и бе ме погледнала в очите.Бяхме съвсем близо един до друг.Имах чувството,че я виждам за първи път - поради дневната светлина и прекомерната и близост.Беше пак с кърпата на главата.Очите и бяха много тъжни и навлажнени.Веднага харесах тези очи.Изглеждаше доста уморена.Очевидно бе изкарала тежка нощ.А бе тръгнала да пътешества.И да види нощта.Но не тая.
- Съжалявам,че се случи така - казах. Тя бе свела поглед и продължаваше да рови с крак земята.Когато пак ме погледна,в очите и,наред с тъгата,имаше и нещо като признателност.Освен ако не се заблуждавах.Както с кучетата одеве.Знаех си,че няма никакви кучета.
- Няма за какво - каза. - Сякаш това би могло да зависи от тебе.Благодаря ти,че дойде! - Тя леко се усмихна.Гледаше ме умилено,казвайки това.Изглежда смяташе,че съм дошъл заради нея.Нещо ми подсказваше,че е права.Сигурно и затова бе тая признателност в очите и.Тя просто бе усетила ,че съм дошъл заради нея.
- Ще вляза да видя жената - казах и,а тя кимна,тъй както си ровеше с крак пръстта до пейката,без да вдига очи от земята.Когато малко по-късно излязох пак на двора,тя продължаваше да стои там и пак пушеше.Баба Златка бе починала рано сутринта.Значи,моята позната е имала време да поспи.Но въпреки това изглеждаше съвсем недоспала и доста измъчена.Явно тежко изживяваше случващото се.Не знаех обаче дали от скръб за починалата,или поради уплаха от смъртта,на която бе станала неволен свидетел.Като се имаше предвид,че не познаваше добре старата жена,първото трудно би могло да се предположи.Така че,най-вероятно оставаше второто.
- Каза,че не пушиш - мъдро забелязах аз,след като постояхме известно време на пейката,без да си кажем нищо.
- Да,не пуша - отвърна тя. - Но просто си нося цигари.За в случай,че открия нещо,което да ме развълнува. Нали за това тръгнах да пътешествам.За да откривам вълнуващи неща.Обичам много да пуша тогава. - Тя ме погледна пак с оная умиленост от одеве: - Е,сега случаят не е такъв.Но пак съм развълнувана,макар и по друг начин.Имам нужда - въздъхна - от цигара...
- Искаш ли да се поразходим малко? - сетих се да я попитам минута по-късно. - Да не стоим тук.Сигурно това те подтиска.
- Да.Не е лоша идея.
Хванахме пътя извън селото.Беше все тъй хладно и ветровито.Тя все тъй се гушеше в якето си.Вървяхме по неравния селски път и мълчахме.
- Кога смяташ да тръгваш? - попитях я по някое време аз.
Тя не отговори веднага.Вместо това извади нова цигара и запали.
-А ти нали пушеше? - попита ме,докато всмукваше.
- Да,но тая сутрин отказах цигарите...
- А,така ли?...
- Да...А ти?...Кога тръгваш?...
Питах я тъй,сякаш това бе от изключителна важност за мен.
- Смятам да остана... - каза тя замислено, - ... да остана за погребението...Смяташ ли,че е редно?...
- Да е редно ли? - Малко не очаквах въпроса. - Ами...щом си решила...щом...искаш да останеш - остани... - казах,не много уверено. - Дай ми една цигара...
- Освен това - продължи тя,докато ми подаваше пакета, - не можах да видя нощта,а и все пак открих някои вълнуваши неща,така че пушенето си го оправдавам...Бих искала да ги споделя с някой...Човек толкова често иска да сподели нещо с някой... - Тя се спря и ме погледна в очите: - Снощи ти каза,че никак не е невероятно двама души,срещнали се накрай света,да мислят за едни и същи неща...Странно е,че хората,живеещи заедно,трудно успяват в това... - Тя пак тръгна. - Аз...аз никога не съм имала семейство.Родителите ми ме отгледаха разделени.Никога не съм имала сестра или брат.Никога не съм имала истински дом.А винаги съм искала да имам.Човек винаги търси онова,което няма.Когато хората са разделени,как биха могли да създадат семейство и да имат свой дом?...Когато няма любов,как може нещо да се създаде?Любовта е която създава нещата!Затова и ние само рушим,защото не се обичаме.Може да имаме къщи,но си нямаме домове!А домът е,който събира хората и ги прави семейство!Домът прави хората щастливи!Домът се гради с любов и затова той прави хората щастливи,прави ги семейство!...
- Аз имах семейство - казах,защото тя замълча. - Бяхме много деца...и майка и татко...Имахме голяма къща...Никога не съм се замислял обаче дали имахме дом...Майка и тактко не се обичаха тъй както гледах,че се обичат по филмите.Никога не се деляха,работеха заедно...дори не се караха често...Всъщност,аз не съм мислил за това преди;по-скоро сега си давам сметка,че между тях никога не е имало истинска любов...Макар че,понякога,след като аз се ожених,и понеже нещата в брака ми не потръгнаха,съм търсил като че ли причината за това в брака на майка ми и баща ми...Ето,казвах си,татко никога не е обичал истински майка;и аз съм като него:и аз не мога да обичам!Може би татко затова и никога не разбра защо живее;защото не бе успял да се влюби!...Да се влюби в майка;а може би и изобщо в някого...А ето,сега и аз съм като него.И аз не можах да се влюбя!В когото и да било...Странно е,че преди никога не съм осъзнавал тези неща...
Бяхме отишли далеч извън града.Докато говорех,тя мълчеше,а когато спрях,каза,че винаги е мислела за това.Беше станало обяд и чувствах силен глад.Предполагах,че и тя бе гладна.Сигурно не бе яла нищо.Предложих и да се връщаме.Тя се съгласи.Поканих я да обядваме в къщи.Каза,че и е малко неудобно,и,че не би искала да ме притеснява.Отвърнах и,че от доста време живея и се храня сам, и, че ще ми е много приятно сега да споделя част от времето си и трапезата си с някого,още повече тук,на село,където самотата те преследва навсякъде.Тя се усмихна едва забележимо на думите ми, и след като се съгласи да обядваме у дома,ние тръгнахме към къщи.В къщата на баба Златка,където се отбихме да вземем чантата и,нямаше почти никой,освен близките и.Тялото на възрастната жена вече бе подготвено за последното и пътешествие.Дори и в смъртта,или най-вече в нея,човек тръгваше сам на път.И както на всяко пътешествие,не знаеше докъде ще стигне.Но може би знаеше какво търси.Знаеше,че дори и в смъртта си,търси любовта.