автор: apostolicia

Рада премести сандъка от лявото си рамо на дясното, попрепъна се, изправи сгърчената си от годините снага, колкото можа, и бавно тръгна пак. „Колко е тежък, Боже!” – прекръсти се наум, щото ръцете й бяха заети да придържат товара, но се надяваше Бог да й прости.
Взе да мръква, а селото още беше далече. Нищо, тя веднъж да стигне, пък после щеше да му мисли как ще взема обратния път към дома. Поспря, огледа се притеснено. Пътищата денем бяха пълни с хора, всеки понесъл нещо нанякъде, бърза, припира да зарадва близките си, да си свърши работа, но мръкнеше ли, опустяваха - всеки свираше глава под покрива си.
Не като едно време, когато бягаха, подгонени от войната. Пътищата тогава бяха пълни с хора и денем, и нощем. Уплашени, паникьосани хора, нарамили ненужни, но скъпи вещи, награбили невръстни дечурлига. И майка й побегна, щом разбра, че баща й е убит на фронта, само събра малко багажец в една бохча, хлебец, доколкото имаха, и повлече Рада и малкото й братче посред нощ – последното, което видя от родния Кукуш, беше черна нощ. Покрай тях войната хапеше зловещо всичко, но те някак се добраха до София живи и тримата. Нямаше къде да идат, не познаваха никого, нямаха си никого. Майка й чукаше от врата на врата за работа, но никой не диреше прислужници – война беше, хората се свиваха и пестяха. Замръкнаха на пазарището накрай града, а на заранта един селянин, като гледаше нещастието им, му примъчня и ги поведе със себе си. Преминаха още една планина, преди да се озоват в затънтеното му село. Майка й - гражданка по рождение и потекло, присви погнусено уста, но взе комата просеник – не бяха яли втори ден ни тя, ни децата. После се разшета, почисти, наготви, каквото намери, пък до няколко месеца беше първа и на къра, а след година се взеха със стопанина на къщата. Че така де, няма да стоят бекяри и двамата.
Старицата сплете ръце зад сандъка, прихвана сръчно двата края на черния си чембер и ги стегна, после пак намести тежкия си товар и тръгна. Вървеше едва, уморяваше се бързо, не беше вече млада.
Колко пъти беше минавала този път... От тяхното село идеше той, караше докъм Чух петел и после се разклоняваше на три – единият ръкав отиваше за онова село с гарата, другият вървеше надясно за града и за пазара, а третият – по него бързаше тя и сега – минаваше през няколко села и водеше за дарака. Войната отдавна беше свършила, пътищата се бяха изпълнили с народ – песни ектяха, не като техните протяжни и тежки, други бяха тукашните песни. Жени кършеха снаги, нарамили тежки кобилици с изпрана вълна за дарака. Срещаха ги други – понесли вече разчепканите къдели, моми подприпкваха, нетърпеливи да завъртят час по-скоро чекръка, да бръмнат вретената, де седнат в стана, че да нашарят оная черга, която ще ги завие скоро с изгората. Ех, младост! По този път Рада срещна Иван и по този път я отведе той през три села от майка й. Страх я беше. И чудно й беше. И светло й беше. И радостно й беше, пък плачеше.
В новата къща я срещнаха без много превземки. Имотни хора бяха, трябваха им хора, ръце работни им трябваха, нямаше много време за празници, че и таман пред Великден се взеха. И Рада им показа какво се казва македонка мома. Едва не роди на хармана. Алипи, на мама първородния...
Сбръчканото лице се озари от една толкова нежна усмивка, сините, като мъниста, очи светнаха – осем отгледа, но Алипи си й беше най-мил. Дали що не позна баща що е, дали що отрасна далеч от нея, дали що Господ затри Ивана... Алипи не познаваше баща си, също Александър – най-мънинкия. Роди се пролетта, а бурята взе живота на Иван по жътва – удари го гръм и така си отиде мърцина. Скъса сърцето й на две, подкоси нозете й, превърна я в сламен човек – като чучело беше – вършеше си работата, но отвътре беше празна. Не след дълго деверът я извика и рече: „Требе да излезнеш, Радо. Место има, ма ние тука сме све женети ора, а тизе си бекярка, требе да намериш кой да те чува.” Моли му се, като на Господ, да я не изкарва. Щеше да си отработи всичко, а и той знаеше, че няма да се остави да е в тежест. Но деверът беше непреклонен. Не мина и година, намери й нов мъж – имотен бил, не бил много стар, само 15 години го делеляли от нейната възраст - тъкмо щял като баща да й бъде, вдовец бил, но само две деца имал, пък и те момичета, та нямало да се задържат дълго – каза й деверът. А Алипи, каза, ще оставиш тука – утре имот ще иска да дели, а няма да е поил земята с потта си. Ще го оставиш тука, че да знае кое му е бащиния и да се научи да работи неговата си земя. Тогава сърцето й се скъса окончателно. Свикнала беше да мълчи и да преглъща – толкоз войни беше преживяла, сираче беше при пастрок отрасна – научена беше да слуша, да изпълнява каквото й се кажеше. Само този път не искаше да послуша. Моли се, увещава, даже заплаши, че ще се убие – напразно. Накрая се сви, смири се, почерня. Всичко, що беше обичала, губеше. Никога повече не си позволи да обича така. Не и новия си мъж. Че беше кротък, така си беше, но само денем, пред хората. И се породиха – Евден, Софрон, Мирон – като ягнета се породиха един по други през година. Рада заболя. Тежко й беше все трудна да жъне, да сади, да полива, да копае. Едва остана жива да си очува децата. И таман се пооправи, пак тръгна непразна – с Цвета – цветето на сърцето й, момиченцето й, дето щеше да я отмени, че каките, кои ги завари, скоро щяха да се изженят и всяка да си вземе пътя в ръце, а на нея нямаше кой да помага. Най-накрая се сдоби и Александър. И той не позна баща си, също като бако му Алипи - Вачо си беше болнав още преди и умря седем месеца след раждането на изтърсака. Рада се повъртя, поплака, пострада, ма не много. Нямаше време да се мае, този път нямаше кой да й казва какво да прави, свободна беше да решава сама, ама и нямаше кой да мисли вместо нея, да поеме товара. На плещите й легна отговорността за голямото семейство.
Още същата година задоми и двете си заварени дъщери, а Евден прати да се учи във военното училище в София. Продаде имот и го прати. На мама аслан! – блеснаха пак сините очи - завърши с отличие, голям човек стана – така се случи, че в новата война го върнаха на юг по родните й места и сега беше военен комендант чак в гръчко, и учителка взе за жена. На мама аслан!
Мирон пък запраши чак във Варна, изучи се и той – Рада продаде още ниви, не жалеше средства за учение – и стана инженер, къщи строеше, улици, мост взе да строи невиждан досега – да! Прати й даже снимка. На мама отрасника!
Софрон завъртя политика – това си го влечеше, не му беше работата много присърце. Пък и училището по не му вървеше – не можеше да си изкриви душата. Майка е, свидно й е, чедо й е, ама как да рече на черното бяло! Искаше депутатин да става, министър, ма не се получи. Е, нищо, де, докара го чак до кмет, ожени се, къща взе да вдига - малко ли е!
В старата останаха само тя с двете най-мънички и двата салкъма отпред. Беднотията напоследък се усещаше най-много. Едно където войната пак захапа стръвно, друго че имотите се стопиха покрай учението на по-големите и трудно се изкарваше дори за прехраната. Често, като протегнеше ръка да завие давамата малчугани, се заглеждаше в тях, докато спят – ех, на мама догледниците! За тях имоти не останаха за учение! Какво да направи – докъдето стигнаха, стигнаха! Добре, че Мирон понякога пращаше сандъци със солена морска риба, та поне гладни не оставаха. Но Рада си беше такава – дървената лъжица да сложи на масата, ще нахрани с нея всички – с нея и с благи приказки – малко неразбираеми, че колкото и години да бяха преминали в този край на север, така и не свикна с говора на хората тук. Сбръчкала се беше вече и само бистрите й сини очи още блещукаха на съсухреното й, изнурено лице. Блещукаха сега за Алипи – на него беше понесла сандък с риба от брат му.
Всеки път отделяше по нещичко да му занесе – кога със, кога без знанието на пастрока му. Всеки път синът й се чумереше: „Защо ма, мале? Закъде си помъкнала тоя сандък, я виж че е по-голем от тебе. Ех, малееее, ми че вие нямате какво да едете, на мене понесла!” „Зимай, мале, зимай. От брата ти е, не може така. Че вие тука риба имате ли? У нас поганците че я изручат!” Посядаше за малко, че все по тъмно й оставаше време да дойде, заиграваше се с внучетата – ех, жалко, че повечето бяха момичета, ама добри бяха – особено Радка – на сърце й беше...
- Бабо, бабо, ма! – сепна я вика на детето, сякаш го беше измислила, не беше пращала хабер, че ще ходи, ама сигурно са пратили малката за нещо си. – Бабо, що лежиш тука на пъто, ма? Дигай се, че срамота... – викаше уплашено детето.
Чак тогава старицата се сепна, огледа се – зазоряваше се, а тя беше приседнала още снощи на един повален дънер, уж да си почине, а така беше преминала нощта. Полека се беше свлякла от дънера, но здраво стискаше сандъка с осолената риба за сина си. Понечи да се изправи, но не можеше да повдигне ни ръка, ни крак. Главата й бучеше, тежеше й всичко, въртеше й се светът. Не можеше да умре тук и така! Тя взе мъничката радина ръчица в своята напукана длан, погали детето и рече:
- Тичай, Радке, доведи тейко си, прашай му, че работата е къмто поразване!
Малката уплашено се втурна по пътя обратно към селото, „И все да тичаш, да не спираш!” – извика бабата по нея.
Доведи го Радке, доведи ми го Алипи! Той да пренесе душата ми отвъд...
Тъй я и намериха – прегърнала вмирисания на риба сандък, полегнала на него, сгърчена. От бистрите й сини очи извираше небето.