автор: jynx

В Ботсвана се родих, образно казано.
Липсата на пулс у човек пробуждаше в местните цялото уважение и гостоприемство на което са способни. Все пак се натъкнах на един изключително досаден проблем който дойде да затвърди правилото. Как по дяволите да стигна от хотела до къщата на Целителя? Как?! Пробвах четири пет пъти с такси докато установя че няма да стане.(никога не съм блестял с ум) Шофьорите упорито се правеха че не разбират официалния език на страната си и вместо в гетото неминуемо се оказвах пред едни и същи градски забележителности или красиви паркове. Предполагам че си имаха своите причини, може би в оня квартал им крадяха джантите по светофарите, не знам. Изгубих цял ден. На следващия спах до късно, купих си едни зелени джапанки от фоайето на хотела и тръгнах пеша, шляпайки смело през най-голямата жега на деня. На късмета ми му писна да се крие и си показа очите на един пазар, където успях да гепя някаква малка крадла точно след като беше дръпнала портмонето от една заблеяна в плетени кошници лелка. След като я успокоих че не съм нито полис нито смятам да и дърпам ушите тя успя да се фокусира върху листчето с адреса на Целителя. Като че ли чак тогава подуши гнилоча под кожата ми и забеляза че се поклащам като кекава марионетка. Зад устните й блеснаха къдрави бисери, изплъзна се ловко от ръката ми и каза че ще ме заведе.

Малката Мпо беше решила да става амфибия. Било и дошло до гуша от тая земя която й разкъсва коленете щом падне, от високи огради за прескачане, от забравени ключове, велосипеди които се чупят, миризмата на варени картофи, улици, магазини, приятелки, големи кучета, и заблеяни в плетени кошници лелки. Познаваше Целителя и беше успяла да го изтормози да и обясни всичко за амфибиите и възможностите да стане такава. Трябваше да минат още само няколко години и щеше да замине да плува с морските костенурки, да се бори с опасни акули (Гледай, ей така се хваща и се обръща по корем) да живее в коралов риф и да се храни с рапани. Океана беше виждала само на картинки но явно са били наистина добри. Езика ме сърбеше да й разкажа за гъбичките които правеха черен живота на амфибиите и за щипалките които си правеха колонии в косите им. За това колко е трудно да се почешеш енергично под вода, за кошмарните сонари, за русалките-мутреси които нападаха момичетата амфибии и ги пребиваха с опашки от завист но си затраях. Няма по-голяма гад от тоя който разбива нечия детска мечта.
Къщата на Целителя. Върху челото ми като малка роза пламна целувка. Ех, момиче Мпо!

До Цодило щях да пътувам с малък едномоторен самолет който Целителя уреди. Скромната машина беше толкова тъпкана с дългоцевни бойни оръжия тип АК че докато не излетя все си мислех че се движи по земя, а крилете са добавени за да не я спират катаджии за проверка. Пилота също вече беше умирал, вместо език в устата му се мъдреше голяма черна дупка. Целителя ни представи набързо и веднага си тръгна правейки неуспешни опити да скрие някакъв черен кикот с ръце.
Жалко че нямаше как да наместя трийсет килограмовият сандък с патрони в скута си без да изважда поне две кости от ставите им, но след като седях на неговото място не можех да се оплаквам. Много скоро ми светна защо беше това злорадство у Целителя - Мосеги може и да нямаше език но беше усвоил езика на жестовете до съвършенство от което липсваше всякакъв морал. Глаголи, прилагателни, подлози, нищо не можеше да му се опре, нищо! И мелеше, мелеше, мелеше. Ето защо беше влязла дупката в устата му, на някой толкова му е писнало да го слуша че за да го накара да млъкне беше прибягнал до употребата на грозни и необратими похвати. Целия труд на човека беше отишъл на вятъра. Мосеги можеше да преразкаже Тримата Мускетари само с въртене на очи ако трябва, и ако го беше чел. Второто "Ако" беше особено голямо. Първото - не толкова.

Когато навлязохме над Калахари по дъното на душата ми плъзна такъв сладък поток че се осмелих да провеся глава през прозореца с риск да се откачи от вятъра. Никога не се бях чувствал толкова обсебен от място. Оглеждах се като обезумял, все едно имаше някаква конкретна точка откъдето извираше всичко. Оказа се че наистина има - отвсякъде. Пустинята плавно се надигаше и спускаше под нас, красива, ленива, като стара змия облякла най-хубавата си рокля за празника на горещниците. Също така беше неуловима, толкова неуловима от седалката в самолета. Наругах се дълго и цветно заради това че предпочетох да летя вместо да тръгна пеш като човек. В пустинята трябва да се влачиш, да ти изгорят петите, да откриеш оазис. Трябва да и дадеш време да те изпие до край и после да те изпълни с нейната превърната топла вода. Чак тогава можеш да кажеш че си бил в Калахари, преминаването през нея със самолет или джип е безсъдържателно, забавление, кино. В устата ми се събираше прах който преглъщах с лакомия и съжаление. Вместо за две седмици стигнах за 7 часа. При кацането за малко да се разбием понеже Мосеги точно тогава се сети да ми разкаже легендата за кокошката която надвила лъва с безкрайно кудкудякане. Обещах си преди да отпътувам за България да мина през мазето на Целителя и да му изпочупя компотите, ще види той, кой се киска последен.

Възкресителя се оказа шестнайсетгодишен келеш с проядена от мухите кожа и жълто около устата. В ръката си държеше полуизядена царевица. Това е положението, бил съм нещо като класна работа по приложни науки, задачка, дадена му от истинския шаман за да го изпита. Не, не бях разочарован. По времето по което пияните ми приятели са се надпреварвали да правят изкуствено дишане върху потрошените ми от скалите гърди, момчето беше предприело крути мерки. Беше подхванало душата ми от звездната магистрала и беше изпълнило всички необходими ритуали за да я върне в тялото. Благодаря! Разведе ме из малкото село и с гордост ме показа на всички, както у нас развеждаме мечки по улиците. Навсякъде изтъкваше факта че в България имам много голям бар, правеше жестове все едно отпива от шише и после пиянски се блъскаше и събаряше и трошеше посудата на горките хора. Цирка преливаше от смях в шепите на момичетата(цел на занятието), блестеше завистливо в очите на момчетата и се почесваше сдържано от лицата на възрастните мъже. Визитите ни завършиха по един и същ безвкусен начин във всяка къща - дървени бухалки по гърба на Възкресителя, високи като върлини стопанки на прага, заглъхващи в мрака клетви и банални обещания относно следващияпъткатотевидя. Да, Възкресителя беше абсолютен пубер. Вложих всичко от себе си за да бъда неговата мечка през тази прекрасна, изпълнена с огньове и красиви хора вечер. Дължах му поне това, след като ме беше върнал чак от Котешко Око.