автор: Gargabela

Пръстта ли беше, Боже мой,
дефектна
или умората ръката ти
смути?
Уж трябваше да сме
"на шест",
перфектни,
а вечно нещо куца в нас.
Уви!
И без валежи
правим кал на всеки,
подхлъзваме се
(някак на шега),
ругаем,
после плачем.
С стъпки леки
вървим към края.
Лъха пустота
в очите -
огледало на душата,
заточена във тази
тленна плът.
Сънуваме в кошмари пак
змията
и в пот студена
нощите крещят.