автор: sia

Бях на двадесет и седем години, бях се скапала ужасно и се чувствах
отровена от оловните букви в печатницата. Словослагател.
Или поне такава бях по диплома.

Спешно трябваше да напусна недоволството си. Приеха ме право.
Никога не съм искала, така се случи...
Трябваше да кажа и на майка и татко. Беше неделя, у нас не се
работи в неделя, приседнах до мама, на леглото, тя си почиваше
след неделната литургия. Казах й – майко, реших да уча за адвокат
/тя нямаше да разбере какво значи да уча право, виж – адвокат
ми се стори достъпно/. Мама и без друго беше отчаяна за мен –
в очите й бях безнадеждно стара мома, а сега и още учене и то
за адвокат. Подскочи – я, мани я тая най-долната работа!
Изумена и категорична.
Притеснено направих плах опит – чакай, майко, с това дето
ще уча, мога да стана и съдия! Тя ме погледна, още по-изумена
и възмутена – коя си ти да съдиш ората, ма!
/В моето село х-то се употребява рядко./
Крайно обезсърчена от крайното й неодобрение, казах й почти
умолително – майко, ама ти нали знаеш, има ора, дето мамят,
лъжат, безчинстват, знаеш колко се краде –
ми нали трябва да се съдят!
Тя ме погледна – естествено, че разбираше. Помълча, тръсна глава и
за пръв път я чух да казва за себе си – ако ората беа като мен и
баща ти, немаше да има нужда от такива работи, съдии, адвокати,
абе нелни работи…
Станах адвокат. Наказателен.
Казвам на баща ми – тате, моята и твоята работа имат нещо много общо –
пред поп и адвокат всичко се казва.
А той се усмихва кротко – така е, но при теб райските врати май
по-трудно се отварят…

Това смешно ли беше!