автор: yossifova

(В памет на Владимир)

Край нашето море съм.
Светлее тъжно пясъчното дъно,
скалата пак ни чака
и мидите са пълни с бисери.
По лунната пътека тръгвам -
и в синьото на нашeто последно лято
ухае сладката й пазва.
И вятър лудо над вълните се премята,
с въздишка към брега притичва.
По пясъчното дъно - скрити белези,
които никой няма право да погазва.
Не зная колко си далече.
Но ти ми направи от пясък замък,
а аз ще го съборя пак с крачето
и ти ще ми се поразсърдиш малко,
и после пак ще ми простиш с усмивка.
Сънувам те – това ми е потребно,
защото искам всичко да ти кажа,
което в бързината съм пропуснала.
А ти си Вятър, свириш Лунната соната,
утихваш болката във тялото ми,
единствено в душите ни е ураган от чувства,
във който с тебе се удавихме.
Сега съм тук, за да ти кажа: „Сбогом”.
И да се разделим до следващата среща.
За малко. Или за малко повече –
доколкото съдбата ни е отредила.
Във синевата на небето
със мека лунна топлина за мене светиш.
А аз те виждам.
И светлината ти прегърнах.
Лети високо.
От днес те пускам
(така ми казаха, че трябвало),
защото винаги си бил
Звездата ми.
И за да продължаваш да ми светиш.