Или „Щастие в живота и в любовта-2”
Имаше едно време един такъв скеч: За един Куфар. Стои си куфара на едно обществено място и пречи на хората да минават. Например в коридора на влака. До него стои и небрежно пуши цигара един пътник.
Идва кондуктора или там някой друг шеф и се спъва в куфара и става много ядосан. И вика на близко стоящия пътник: -Моля, да преместите веднага куфара от тука. А той, невъзмутимо казва, Тц, няма!. Моля, веднага, ама тутакси да махнете куфара! крещи шефа. -Няма да си мааем куфароо, напевно отвръща съответния пътник. Тогава, онзи взима куфара, и го изхвърля през прозореца на влака. А нашия се подхилва и си тананика : ) - Куфаро не бее-шее мой!…. Хахахаха – голям смях, нали.
Та си спомних пак за тоя скеч, тъй като след малко ще става дума за история с куфари и чанти. За една любовна история с куфари. В същност в първата част на този италиански спомен стана дума за два куфара. Моят и този на една млада китайка – Су. Моят в същност не беше точно куфар, а беше нещо като една голяма чанта с дълга дръжка за да се носи и през рамо. При нужда. Но Су я грабна като едното нищо, и я отнесе до хотела, сподиряна от моя кавалерски протест. Никога преди това, а и след това друга дама не ме е ухажвала по този недвусмислен начин. А аз тогава и предложих само да се снимаме за спомен пред един фонтан с един алпийски козел… и с един български такъв.
Така и така, мятам чантата-куфар на рамо и се отзоваваме в хотелчето-алберго в Падуа, недалече от падуанската централната гара. С пан Анджей съм, с който на другия ден ще си вземем всеки своя си самолет съответно за София и за Варшава. Аз вече съм бил в Падуа, и съм обещал да покажа всичките и забележителности на пан Анджей. А и какво още да правим в тия пилигримски стаички, в които има само един креват, и едно разпятие на стената. Ако някой не е бил в Падуа веднага да му кажа, че там се намира един от най-старите университети в света. Там и Галилео е чел лекции и дори е запазена катедрата на която се е възкачвал. Има и фрески и картини на Джото в черквата - Капела ди Скровени, а в центъра се намира катедралата дел Санто на свети Антоний - виден францисканец, Пиаца да ла Вале, кафенето Педрочи и още куп неща т.е. има какво да види за един ден в Падуа. Стоп! Абе интересна е Падуа ама и нашето Падуе-(не:) си го бива, зер аз живея наблизо там в София! И както ви бях обещал за някои подробности, за тази културна разходка с пан Анджей тръгваме заедно по тия красотии. Но първото което виждаме на съседната улица е една голяма панорамна обява-плакат закачена на едно хале. „МОДА ИТАЛИЯ”
Това гласи рекламата и вратите на халето са широко отворени. -Дай да влезем, казваме и двамата едновременно, Падуа няма да избяга. И влизаме в залата и о, чудо! Рано е, и ние сме първи! Посрещат ни като видни представители на бизнеса с платове и всякакви модни материали. Веднага схващаме. Той е бизнесмен от Полша, а аз от България. С костюми сме и с връзки. От къде сте пита ме един, къде работите. В БАН, казвам, Академията на науките в България. Това „Академия” звучи стилно и впечатлява. Интересуват се живо от нашите фирми и предпочитания, от пазара у нас и ни черпят на всеки щанд с кафе, сладкиши и бонбони. Ние сме смутени, но си мълчим и оглеждаме мострите с привиден интерес.
Най-много се задържаме на демонстрациите на новите рокли и бански от новите ефирни материи – показани как стоят на телата на няколко девойчета в манекенска възраст. Особено в съпровод с лека подходяща музика, са още по, та най-по! Мама мия!
Но ние сме прагматици. Назад към щандовете където ни предлагат разни подаръци. Чантички, цветни пликове, запалки, ключодържатели…. Така вече сувенирите са осигурени. Всякакви химикалки, цветни моливи, сгъваеми дървени и книжни метри, и разноцветни креди, и тебешири и още и още, неща, които у нас в тия корекомски времена си бяха лукс. Щура аванта! Бързо напълваме по една две торбички. Излизаме замаяни и се връщаме обратно в хотела да оставим това неочаквано богатство. Вече има какво да донесем за да оправдаем командировката си, а то, то с полагащите ни се тогава 27.00 USD при изход в чужбина, бедна работа. В хотела прехвърляме плячката и се дивим на тези неочаквани трофеи и сме горди, как ще се върнем като римски консули покорили Рим.
Весели се отправяме отново към центъра на Падуа, но минавайки покрай халето краката ни сами завиват и пак се озоваваме пак вътре в „Мода Италия”. Кимат ни като на стари познати, но ентусиазма с който ни посрещат е доста по-скромен. Черпят ни тук там с кафе, и по някоя бонбона, подаръците и мострите вече са много по-малко, да не говорим, че никой не ни дава вече визитни картички. Питат дали сме заинтересовани да направим сделка или не? Но ние не сме заинтересувани все още. Но важно обсъждаме тоя и оня артикул, и кимаме одобрително с глава - вживели сме се в ролите на търговци на платове и даже почваме сами да си вярваме. Обикаляме внимателно, пак цялата огромна зала с щандовете. Манекенките ни се усмихват мило. Вече става почти обяд. Чао Падуа, чао, Капела ди Скровени и разни там пиаци. Чао Галилей! Но затова пък имаме по още един плик със сувенири. Направо сме щастливи.
След обед обаче сме центъра на Падуа. Нищо не трябва да пропускаме и няколко часа се скитаме под историческите падуански арки и тръпнем в благоговение пред дел Санто и пред кулата на Галилей.
И вълка, сит е агнето цяло. И още - Carpe diem (Улови мига!)
Връщаме се късно в хотела, но минавайки покрай халето „Мода Италия” забелязваме, че е още отворено. Кимваме си съучастнически и влизаме за последно. Вече никой не ни обръща внимание. Няма и представления. Ние, обаче обикаляме и едвам сдържаме смеха си. Въпреки костюмите, и връзките, които носим се чувстваме разобличени. Аз се хиля и посягам гузно да опитам пак някоя сладка за последно, ако хората от щанда са се заплеснали. „Би сириоуз” – „По сериозно” смига ми пан Анджей, но аз вече не мога и бързо напускаме. В хотела се разделяме. Пана е доволен и ме кани в Полша и наистина му гостувах след няколко години и се оказа страхотно гостоприемен. Води ме даже на едни солни мини – дето помпат вода под земята за да добиват сол.
Нощта не ми е спокойна: сънувам странни видения на манекенки с куфари от подаръци. Едвам дочаквам да се съмне и се качвам на влака и слизам сам след около половин час във Венеция. Венеция през февруари е красива и не случайно тогава е и фестивала й. През лятото е пълно с туристи и от каналите се носи воня. А тогава бе лято. Но аз съм бил вече във Венеция през февруари и съм се наслаждавал на моста Риалто и Канале Гранде, двореца на доджите с моста на въздишките по който е минал и Джакомо Казанова, но най-вече на конете на Лизип – квадригата, която стои на площада Сан Марко, над входа на черквата. Там са и крилатите лъвове – символа на Венеция. На тази Венеция, която е забила най-жестокия нож в сърцето на ромеите - Константинопол, след което вече е бил предрешен края на Източната Римска империя. От тогава когато и да ида пак там, винаги се стремя към пиаца Сан Марко да видя отново тази заветна Константинополска Лизипова квадрига възпята в сагата на Морис Дрюон.
Сега обаче бързам към терминала на автобусите, които отиват директно до аеропорта „Марко Поло” и от там съм все едно в София. Вече си представям триумфалното посрещане в София. Как щерките ще се нахвърлят върху моята чантата-куфар и как започват да делят по равно подаръците, а аз през това време ще им разказвам за Венеция, Падуа и Асиаго, както сега на вас. Е, не всичко де.
И ето сега започва същинската „любовна” история заради която, започнах тая сага. Влизам в залата-чакалня на бус-терминала, но там няма никой. В старанието си да не стане някой гаф и да не изпусна единствения автобус-шатъл съм дошъл с около час по-рано. Отивам на гишето и се опитвам да завържа разговор с човека, който би трябвало да ми продаде билетче за буса. Плийз сър-сеньор…мънкам аз, „прего-моля”, в колко тръгва директния Ви бус за „Марко Поло” и натъртвам „Аеропорто”! Бус, бууус!… и жестикулирам. Реакция никаква. С очи ми показва дъската с разписанието. Все едно, че говоря на друг. Не съм виждал до тогава (а и после) по нелюбезен служител, да го поживи господ. Защо така, после ще видите. Направо ми се скарва по италиански, че му нарушавам спокойствието и ми посочва пейката в чакалнята. Жеста му е недвусмислен и аз, който най-вече разбирам от езика жестовете се отправям към тази пейка, като отритнато куче. И си трая. Според това което съм разбрал е, че човека не обича някой да му говори на английски. А аз тъкмо този грях сторих и сега ще си кротувам, и ще чакам по-добри времена. Но съм и нащрек. Не дай, боже шатъла да замине без мен в уречения час. Годината е 1983, ако това ви говори нещо. От време на време хвърлям и по един поглед на площада-паркинг отпред, да не би да има вече някой бус. Там има един два, но е рано за нашия, а и няма никакъв наплив от хора. Сам съм.
И в този момент вратата на чакалнята се отваря със замах, и на вратата се проявява моята „нова любов”! Не, не е Су. Това е една нафукана мадама, която носи една дамска чанта през рамо и в ръка един голям шарен плик. След нея се мъкне един носач който бута една гарова количка с два куфара. Дамата е фрапантна и лови око и тя го знае това. Тя веднага ме преценява по погледа и се насочва направо към мен. Мосю, обръща се, направо, и разбирам, че говори френски. Ах, французойка! И руса! Ама аз тоя език го знам по-добре от италианския. Къде да си купя, мосю пардон, билет за автобуса, до „Марко Поло”? Там и там, посочвам й гишето, но е още рано, а и господина не е много любезен. Мадам, обаче е уверена в своя чар и се отправя към гишето, без да се интересува от багажа си, който е строен веднага до моята чанта. Аз й изглеждам явно благонадежден. След малко обаче дочувам оживена дискусия и караница. Дамата е много недоволна от отношението към нея и от това, че нашия човек не иска да разговаря и по френски. Тук сме в Италия, чувам, и се говори на италиански! Нещо такова парларе той по италиано и спуска кепенеца. Ще чакате, сеньора! Аз вътрешно съм доволен и възмезден. Значи не е причината моя скромен английски. Тя сяда до мен и набързо си излива гнева, във водопад от френски думи, а аз искрено и съчувствам и я утешавам. Като утешител на млади французойки се оказвам на ниво. Тогава тя се впуска в откровения и неволно ставам съпричастен на нейното пътуване и нейния живот. Тя е от Ница, и е дошла тук във Венеция понеже се занимава с изкуство и обича картини. И, че сега си е купила една много ценна картина и ми я показва, увита в ей, онзи цветен плик и това е най-ценното нещо от багажа и. В двата куфара казва, имам само дрехи и женски неща. Обляга се на пейката до мен и интимничи с мен. Аз и обяснявам, че си пътувам за България, и че съм учен-физик. Това нищо не и говори, но все пак нали съм с костюм и връзка, това я респектира и вдъхновява. Аз обаче, имайки предвид, печалната история в Рим, когато тъкмо преди да се кача на самолета три хлапета ми свиха самолетния билет от вътрешния джоб на сакото, но после за щастие ми го върнаха… съм нащрек. Дамата обаче не стои мирна на едно място пуска ми ръка, т.е небрежно ме докосва по ръката и ме засипва с думи, френски думи които не разбирам. Но няма що да крия, беше ми приятно да я слушам и да я гледам. Не беше лоша гледка. А и след случая със Су, бях решен да съм кавалер до край. Т.е. да не позволявам тя да ми носи чантата, макар вероятността за това, както я гледах, да клонеше към нула.
Внезапно дамата, скочи, и каза - Аз съм гладна, мосю, (манж, каза тя, мило) може ли да ми пазите куфарите (ма вализ) за малко. Аз ще отскоча да взема сандвичи и нещо за пиене. И за вас ще взема, сигурно и вие сте гладен. Ей тук, да ви кажа, веднага не усетих клопката. За вас какво искате, мосю, вие какво обичате, фамилиарно ме попита тя. Аз тутакси най-решително отказах. Но ми мина през ума, че го обичам горещо! Така е - една ми носи куфарите, тук тази ще ме храни и пои. Живот! Не няма нищо, казвам, аз съм закусвал (вятър), и отказвам любезно – отивайте, но побързайте мадам. Аз ще Ви пазя вализите(куфарите). Уи, (Добре), усмихна се още по-мило дамата и все пак ми посочи шарения плик. Той е най-ценния ми багаж - там е картината, моля!. Мерси боку мосю, ще се върна веднага. И изчезва в рамката на вратата. Погледнах си часовника оставаха по разписание още около 15-20 мин до тръгването на буса както бе обявено по разписанието на дъската. Оттук натам нещата станаха трагикомични и вулканични. Направо без-думи. Минаха 15 минути, а дамата я нямаше все още. Аз ту поглеждах навън, за нея и за буса и същевременно не отделях поглед от цветния плик и увитата в него ценна картина. Дамата се бавеше. Навън нещо избръмча, настана някакво раздвижване на хора, който си говореха и се чуваше „Марко Поло”, „виен „и „аванти”. Автобуса или няколко буса бяха паркирани вече отпред и хора взеха да се качват. А моята симпатия я нямаше. Аз не можех да мръдна никъде с тоя багаж. Като верен рицар пазех куфарите и картината. А и моята чанта със сувенирите от „Мода Италия” не бяха за изпускане. Положението ставаше офсайд. Но не си представях все още какво може по-лошо да ми се случи. Лутах се насам натам из чакалнята като смахнат. Човека от гишето напусна мястото си и нещо ми каза и посочи изхода. Билети май нямаше или щяха ни таксуваха в буса. Аз бях в шоково състояние и вече проклинах моите кавалерски амбиции. Друг път, никога вече няма да се хващам на такава въдица. Боже божке, що ми трябваше - изпуснах буса, а и самолета. Лелееее.
В последната минута, по скоро, секунда преди да напусна поста си на Гюро Михайлов, дамата се появи с блестяща усмивка. Виен, виен мосю, Аванти!
Бус Марко-Поло ариваре… изкрещях аз и тя грабна картината и без да и пука, все едно това си е редно, отлетя ефирно навън оставяйки мен с моята чанта и двата и куфара. Аз усетил огромен прилив на сили от опасността да изпусна самолета метнах чантата на гърба си и грабнах двата куфара.
Изскочих на площада пред чакалнята и се огледах в посока към буса ни който беше спрял на около 10-15 метра. В него имаше вече няколко души, а други товареха още багаж отстрани. Но моята французойка я нямаше там. Като радар сканирах целия площад и о, щастие и о, ужас – забелязах я чак на другия край на площада на около 50 метра! Тя ми махаше приветливо и усмихнато с ръка да отида при нея. Аз не можех да оценя какво става и гледах ту буса, който щеше да замине пред очите ми ту махащата ми Маха в далечината, мамейки ме в неизвестна посока. Чувството ми на кавалер надделя и аз потътрих куфарите към нея-Дулцинея през целия гаров площад. Да става каквото ще, но ще и занеса куфарите и се връщам. Аз съм до тук. Дано шатъла все пак ме чака. Къде ли пък ме мами сега тази мадам? Когато я наближих тя пак ми помаха мило с ръка и пъргаво скочи в един жълт градски автобус на който също пишеше „Аеропорто Марко-Поло”. Аз също рипнах след нея и няколко пътници ми помогнаха да кача и куфарите. От тази камилска служба дишах, като риба на сухо и едвам се опитвах да и кажа, задъхвайки се, че това не е нашия бус, и че нашия си ни чака еехеей там и ще тръгне всеки момент. Мадам се смееше и клатеше глава „да” или „не” и се настани спокойно на една седалка. Уи, каза, това е бус до Марко Поло. Край, казах си, изгорях. Отидоха зиян и сувенирите. Сега ще ме чакат напразно, ще давам още и обяснения защо съм изпуснал самолета и тука, а и у нас. Кавалер с кавалер, неуместен. . Хак да ти е. Потърсих с очи някой да ме спаси, и почнах да питам пътниците, ама наистина ли именно и този бус отива до Марко Поло? Си сеньор, отговаряха те. Това ме озадачи, и в тоя сублимен момент кондуктора, като ангел спасител каза: Си, но минава през Местре и Падуа и още куп села и места и накрая стига пак до Марко Поло, но след 3-4 часа. А в това време моя самолет фъррр за Рим-София и нейния фър-фър за Ница. Тя като чу тая новина, каза Уи, и още нещо по френски, Алон, алон мосю, и скочи леко от буса и отприпка до нашия си бус, който все още чакаше май само нас. Мадам или мадмоазел, вече ми беше все едно каква е, се беше настанила вече на една от предните седалки и се смееше весело. Аз тътрех по площада куфари и чанти, като товарно магаре, изплезил език и целия в пот. Пред автобуса стоеше онзи съвсем нелюбезен служител и не му даваше да тръгне, понеже имало още двама пътника. Като ме видя, се засмя: Престо, престо сеньоре, аванти! и промърмори нещо от което долових фамилиарната, дума кацо… Хм, мина ми през ума, от къде пък е разбрал, че знам кавказки …Хвърлих куфарите, които се бяха превърнали в едни букаи за мен и се метнах в буса. Моята мадам френска, се заливаше от смях и ми махна с ръка да седна при нея. Но аз ни жив ни умрял, дишайки тежко се посвених и седнах на седалката зад нея. Тя продължи нещо да ми чурулика и да чувам думата „екскюзе” и „мон ами”… Уи, Ница, Марко Поло… -Ако минавате през Ница обезателно се обадете и др. Но аз вече бях друг човек. Какви мисли ми минаха в тия моменти през ума по неин адрес и за нейните най-близки роднини ме е срам да си призная.
Но най-вече себе си винях, как се перчех…оооох! Охохоооо! Кавалиер!!!
Най-накрая докато стигнем до аеропорта си направих пълен самокритичен разбор на ситуацията. Поне разбрах разликата, казах си, между куфарите, френските куфари и китайските. Китайските винаги и за предпочитане. Козел с козел, повтарях си на ум.
Ще ми се правиш на кавалер, Гюро с Гюро. Май наистина нямаш глава. Накрая автобуса спря на терминала и ние се изсипахме, кой за където си е. Тогава тя дойде при мен да се сбогува. Подаде ми ръка, после придържайки ценната картина се наклони към мен и непохватно ме целуна по бузата. Аз не се дърпах.
И после като помаха ръка с разперени пръсти за адио, се усмихна: Чао!
И Ви желая „Щастие в живота и любовта”!
КИ
София, 2009-08-30, 03:32 ЕЕТ
PS. …Колко възможности, само пропуснати,
и невъзможности колко…
Мигове земно-неземни изпуснати,
галактична една обиколка…
Нали Марина?!!
:)))