автор: jelyaznovski

Нищо необикновено. Жълтур № 6 разсеяно се оглеждаше за буболечки. Нямаше буболечки по това време, беше горещо като под обърната тенджера, а и всеки сантиметър от кокошарника беше преброден по няколко пъти от пилешкия народ. Затова жълтур № 6 беше разсеян.
Но да не се разсейваме и ние.
Както си вървеше, жълтур № 6 усети нещо на опашката си. То пък една опашка… подутичко върху топчето, дето му викат тумбак. Та точно на обратния връх на тумбака жълтур № 6 усети сърбеж. Не много силен, но сърбеж. Жълтурко не беше усещал такова нещо. Беше едновременно приятно и натрапчиво, хем ти е драго, хем не можеш да се отървеш да ти е драго. И жълтур № 6 се обърна, зарови човчица между пухчетата на опашката си и се почеса. Браво. Обаче пак го засърбя. Жълтур № 6 пак се почеса. И пак го засърбя. Тогава той пак се обърна и обърна по-сериозно внимание на опашката си. Да… Там едно пухче се беше втвърдило, беше разбутало останалите пухчета и напираше към света. И макар жълтур № 6 да беше съвсем неук, той се досети, че това ново пухче расте заедно с него и че точно то е перцето, за което непрекъснато пиюкаше пилешкият народ.
-- Имам перце! Ура, ура! Имам си перце!- завика жълтур № 6 и затича из кокошарника.
Ококори се разсеяният пилешки народ, затича след жълтур № 6 и го сгащи в ъгъла.
-- Дай да ти видим перцето! – викаха жълтурите.
№ 6 навири задничето си. Най- близкият жълтур надникна сред пухчетата и викна завистливо.
-- Вярно, има…
Останалите жълтури се накамариха връз № 6 и го сплескаха върху земята.
-- Помощ! – завика № 6.- Смачкахте ме. Поред де.
И жълтурковците се подредиха. Всяка жълта главичка се приближаваше, накланяше се, задничето на № 6 се вирваше, главичката цъкаше от завист. Редичката течеше покрай ъгъла. Докато № 6 не се измори.
-- Край на огледа!- каза той. – Затваряме изложбата.
Редичката запротестира.
-- Утре пак… – каза важно № 6.
-- Ама…
-- Няма ама.
И легна да спи. Толкова внимание, толкова интерес. За някакво втвърдено пухче. И № 6 засънува. Щастлив сън. Беше облечен в пера, перата бяха шарени и блестящи, толкова блестящи, че слънцето се оглеждаше в тях и заслепяваше жълтурковците от дълги, дълги, проточени чак до хоризонта редици И всички искаха да огледат перата му и му носеха по една буболечка в знак на почтително преклонение.
И изведнъж № 6 се разбуди. Усети боцкане по опашката си. Отвори очи и видя как някой тичаше с все сила и се шмугна сред пилешкия народ. А перцето го нямаше.
№ 6 хукна да гони крадеца. Но уви, просто потъна сред жълтурковците като капка в локва.
-- Край, нямам перо- изплаши се № 6, - край на славата, откраднаха милото ми перце…
Толкова се разстрои № 6, че зарева с пълен глас и пилешкия народ чу най-тъжното пиюкане от излюпването си насам.
№ 6 се затътри през кокошарника, стигна заветния ъгъл, в който изживя звездната си слава, и се сви на жълто топче..
-- О, нещастникът аз!- заплака № 6.- Изчезна ми перцето. Изпуснах си и името Първото перо, дето си го бях намислил. О, нещастникът аз…
-- Стига си се лигавил ! – каза някой.
Да, пред ъгълчето на № 6 имаше нова редичка.
Пристъпяха бавно жълтурковците, надничаха какво прави № 6 и весело притичваха нататък.
-- Първото перо, а? – каза един жълтурковец.- Никаквото перо.
-- Може и Перко да му викаме – каза следващият жълтурко.
-- Хе, хе, хе, вижте какво има на мястото на перцето. Дупка- каза един от най- вторачените.
-- Да му викаме Дупчо.- предложи следващият.
И така, една безкрайна, жестока редица от малки пиюкащи жълти топчици напираше към № 6. А той хлипаше, обиден и учуден. И много, много тъжен.
Само едно листо се отрони от прасковата и се опита да го завие.