автор: nadya

Както съм са разплул, ако не беше рамката, като едното нищо да се разлея и изтека. Знаят хората, знаят, викам си, накъдето и да се обърнеш все рамки. Някои по-малки, други по-големи, на трети не им се вижда края, но със сигурност го има. Не може в този живот без рамка, че и в следващия. Те така си преминават от единия в другия живот, само си променят размерите. По време на криза най-често се свиват, нямаш нужда от диети даже. Като те притисне рамката, къде ще идеш.

Не знам кой я беше сложил тази моята рамка, но по едно време взе да ми отеснява. Възможно е и аз да съм напълнял, то с годините човек се поотпуска. Протегна ръка да взема нещо на аванта, а рамката ме притисне, чак въздух не мога да си поема. Що бе, викам и, гледай как другите се облажват, защо да не мога и аз. Реших, ще я счупя! Оглеждам се за чук или нещо подобно, но рамката ме усетила и изпокрила всички твърди предмети. Аз не съм направена за чупене, казва ми. Ще те изгоря тогава, но се усещам, я съм я подпалил, я съм изгорял и аз. Замислих се, не че ми е основна сила мисленето, но понякога се налага. Не искам да живея повече в рамка, искам да съм свободен. Издебнах я докато спи и я прескочих. Ето ти я свободата, че е въздух за дишане. Надишах се аз и тръгнах да я опознавам тази свобода без рамка. Вървя си, значи и се разглеждам. Бе не мога да разбера къде съм попаднал. Да е сън, не е сън, повече на пъзел ми прилича. Кара ме да се замислям на всяка крачка, все едно ребуси решавам, аз нали досега все в рамка, все в рамка, позатъпял съм нещо. А свободата ме хванала здраво за ръка и ме води нанякъде. Ще си затворя очите, викам си и ще я следвам. Така и направих, ама пусто любопитство, отварям по едно време едното око да надникна и...няма я твърдата почва под краката ми. Че аз да не съм птица да летя, те крилете ми отдавна са закърнели. Уплаших се, а и парушат нямам да се приземя. Довя вятърът отнякъде едно хвърчило и аз се хванах за опашката му. Летим си с хвърчилото по вятъра, но нещо взех да му натежавам и повече надолу слизаме. Под нас гъста гора, оплетохме се в клоните на едно високо дърво. Пуснах хвърчилото и от клон на клон, че до долу. То добре, че съм родственик на маймуните, иначе как щях да се справя?! Ами сега, накъде?! Няма пътека, изгубих свободата, че и рамка нямам да ме ориентира. Стана ми мъчно за рамката, искам си я и това е. А тя през цялото време след мен вървяла да ми гледа сеира. Направих един завой на сто и осемдесет градуса и право в рамката. Добре си ми е тук, повече никакво излизане.