автор: marcusjunius

- Няма да се измъкнат – рече Хари и притегна светлосинята си вратовръзка, без да закопчава най-горното копче на ризата.
- Жената е в болница, Хари – погледна го Димитър – дали да не им дадем още месец отсрочка?
- Виж, приятел, с теб се знаем от години... Ние сме ловци. Ние сме тигрите на този проклет свят. А тигрите не прощават на болните животни. Напротив – убиват ги веднага, защото те са лесна плячка и спестяват на тигъра ценна енергия, която иначе ще изгуби в тичане наоколо.

Димитър примигна. Потърка с левия показалец ъгълчето на десния палец, където някаква кожичка се беше разкъсала и го тормозеше и с това потъркване той сякаш се опитваше да я накара да зарасне на мястото си. Отмести чашата си за кафе от подложката пред компютъра и я постави на сгъната салфетка до принтера. Изглеждаше замислен. След секунда мълчание взе отново чашата и я върна на първоначалното и място върху синята подложка с картинка на саблезъбия тигър от филмчето „Ледена епоха”.
- Тя е болна, Хари...

Хари го погледна и дясното ъгълче на устните му се изви в лека усмивка. „Ама че мекотело”, помисли си, „но го обичам”. Той смигна на приятеля си, стана от ръба на бюрото му, върху което беше приседнал и тръгна към вратата. На излизане спря, обърна се и каза с равен глас:
- Хайде, Мите. Приготви документите и уговори час с нотариуса. За сряда.
После излезе и докато затваряше вратата на офиса на своя приятел и съдружник, Хари подвикна през стесняващата се пролука между двамата:
- За тази сряда, Мите!

„Освен това болните животни само се мъчат” , мислеше си Хари, докато се спускаше с асансьора към подземния гараж. Хари си спомняше времето, когато и той прощаваше. Но за разлика от Митко той беше успял да надрасне всичко това. Хари беше дълбоко убеден, че е осъзнал природата си на ловец. Той виждаше недостатъците на стандартния прочит на морала. Не, Хари в никакъв случай не беше неморален. Но моралът за ловеца е един, а за жертвата – друг. Двата морала се срещат на полето на живота и там стават един общ морал. Убиваш, ядеш, умираш, ядат те. Всичко е просто. Сърцето няма място там, където животът и моралът се срещат.

Хари се качи на златистия си джип, запали и нетърпеливо натисна газта – трябваше по-бързо да се измъкне и да стигне до „Изток” – тази вечер беше боулинг-вечер, а после – клуб. Зави нагоре по главната улица, а след това – по първата малка пряка, която щеше да му спести два светофара. Жертвите чакат на светофари. Победителите знаят преките пътища. Клуб. Да, беше отново вечер за лов! При тази мисъл Хари се усмихна, пусна за момент волана и отново, незнайно защо, притегна вратовръзката си, която сега беше притисната към гърдите му от предпазния колан.

В този момент изпод оградата на ъгловата къща, онази розовата, която той виждаше от прозореца на собствения си офис, изскочи малко, рижо коте, след което тичаше черен помияр. Котето беше като лъч светлина – жълтооранжево и размазано от собствената си висока скорост. Всичко стана за части от секундата. Хари чу изтракването на антиблокиращата система на автомобила. Очилата му, оставени на таблото, се засилиха напред и като две откъснати, черни очи, се блъснаха отвътре в предното стъкло. Нещо в багажника изтрополи силно. Сигурно беше личната му топка за боулинг, която обикновено кротуваше в кожен калъф отзад. От рязкото спиране вратовръзката му се намачка и образува голяма, светлосиня кльомба над мястото, където бе прищипана от колана.

Но Хари не забеляза нищо от това. Точно зад слънчевия сплит го болеше така, като че някой бе забил нож за писма под гръдната му кост. За секунди след спирането ръцете му залепнаха от пот, впили се спазматично в твърда кожа на волана, а малка струйка се процеди отвътре по някоя от линиите на дланта му и потече по дъгата кормилото. Погледът му се размаза и сега той виждаше само очертания, нюансите на розовата къща, сивата улица и ъгъла на тротоара, където силуетът на черния помияр стоеше замръзнал, като че от ужас или от страх, без да мърда, без да бяга, с глава, обърната към автомобила.

„Той вижда”, помисли си Хари, когато най-после пулсът му позволи отново да разсъждава. Помиярът виждаше онова, което Хари не искаше да види. Не искаше да знае. От рязкото спиране автомобилът беше изгаснал насред улицата. Хари бавно пусна волана. Капките пот, освободени от здравата хватка, закапаха по коленете на черния му панталон. Ръцете му трепереха. „Аз съм хищник. Аз съм хищникът. Моралът и животът се срещат. Сега ще запаля колата и ще потегля, бавно и спокойно. Това не ме интересува.”

Още докато се опитваше да създаде тези мисли в главата си, Хари отвори вратата, слезе бавно, без дори да се огледа за други автомобили, отпусна ръце до тялото си и направи три крачки. Застана с лице към предната решетка на автомобила и издължените му, тесни фарове, които толкова бе харесал, защото приличаха на змийски очи. Разтреперан, той коленичи пред колата и се подпря с длани на асфалта. Малки камъчета се забиха в ръцете му. После Хари се наведе напред и погледна отдолу.

По средата, под средното гърне на огромния ауспух, прилепено към горещия асфалт, с лице към него стоеше рижото коте. Опашката му беше увита около едното му бедро и само крайчето и нервно потрепваше. То го погледна със зелените си очи, отвори изписаните си като с туш уста и изсъска в лицето му. Бяха толкова близо един до друг, че Хари видя малките му, остри като игли, бели зъбки. След това котето се изправи, зае отпусната поза, обърна гръб на мъжа и с небрежна походка се измъкна откъм задната част на джипа. Коленичилият Хари го видя между гумите как се отдалечава към оградата на съседен двор.

Хари се изправи и отръска ръцете си от полепналите камъчета. Сърцето му още биеше лудо и онази болка в гърдите не беше изчезнала. Той се подпря на автомобила и извади мобилния си телефон.
- Мите, размислих, ще им дадем два месеца. Ако не се оправят, може да измислим нещо друго... Да направи съдружие или нещо такова... Не, не, всичко е наред. Просто току що срещнах истински хищник...