автор: diisi

„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка” /ПК, гл.13.1/

Същността на темата ми се преплита и извежда от големите феномени история, цивилизация и култура в най-ново време с подтеми микро и макроикономика и в крайна сметка се концентрира върху човешки права.
Фактологията, на която да се опра, обхваща само пет събития, но мисля достатъчно съществени. Събития, известни на всички, засегнали всички по един или друг начин, обсъждани и преекспонирани.Ще ги използвам само като рамка без да досаждам с допълнителното им разискване. Първо сриването на Желязната завеса 1989 г., вследствие на „нежните революции” в бившия Източен блок. Тогава се заговори свободно за човешки права, право на избор, на многообразие по раса, пол, етнос, вероизповедание, политически възгледи, право да си различен и мнението ти да е различно. Следствие от стремежа ни бързо да се изравним по мислене, социален статус и жизнен стандарт с развитите демокрации. Скоро смелите хора, повярвали наивно, че е възможна такава бърза промяна на балканския манталитет, се опариха жестоко и които успяха забегнаха към наистина демократични и религиозни общества.
На второ място финансовият крах 1996-1997 – голямата хиперинфлация в България.. Валутният борд е и продължава да бъде знак за неуспеха на държавата ни да се справи с политическата и икономическата трансформация. На редовните студентки майки, неработили преди, не се полагаше почти никаква материална помощ. Този казус беше предвиден в българското право едва наскоро, 13 г. по-късно.
Следващото голямо трагично и важно за мен събитие са терористичните актове от 11 септември 2001 г - взривовете на двата небостъргача в Световния търговски център в Ню Йорк. Взрив на ислямския фундаментализъм, който продължи да се проявява в отделни огромни актове навсякъде по света, достигащи в днешно време до масовите отвличания в Баденския залив, баските сепаратисти в Испания,опитите за отцепване на част от Иракската територия от страна на кюрдоезична секта наскоро, спорадичните национално-патриотични, но все пак терористични акции на ИРА във Великобритания и други, и други. Ще питате защо пък точно това помня и откроявам. Защото на 5 септември 2001 г. защитих дипломната си работа на тема „Еволюция и стратегия на НАТО в периода 1989-1994 г.” Основната теза не беше моя идея, но естествено възникна вследствие на разучаването на двайсетината авторски мнения, посочени в историографията ми и официалните изявления на централата на Северноатлантическия пакт чрез списанието им “NATO Review”. Рецензентката ми – амбициозна млада жена, макар и доста безформена и непривлекателна, беше написала такава унищожителна критика, обвинявайки ме в компилация и липса на собствено мнение, че като я прочетох, имах чувството че ще получа инфаркт преди да си защитя тезата. И през ум не ми мина, че тя може би вижда в мое лице бъдещ асистент, т.е. конкурент. Както и да е, отчитайки голямото ми прилежание през петте години на редовно обучение и силния респект, който изпитвах към преподавателите си, и на първо място смелостта и решителността да се заема с такава нова тема, шестчленната комисия ми писа отличен.
Бях вторият студент от ВТУ „Кирил и Методий”, който дръзваше да се занимава с това, въпреки голямата си натовареност в къщи и крайно ограничените финансови възможности. Не бях ходила на стаж в централата на НАТО в Брюксел като колегата преди мен и темата ми беше много по-творческа / темата на Писарев беше „Военно-политическа структура на НАТО” или „НАТО – военно-политически пакт” и всичките схеми и диаграми относно структурата и организацията, които беше поместил, излязоха в „НАТО Справочник”, изд.1999г. разпространяван в България от фондация „Отворено общество”/. Е та, основната ми теза беше, че след т.нар. „демократични промени” и отпадането на СИВ /официално 1991 г./ като естествен противник на НАТО в политико-икономическото единоборство Изток-Запад, Северноатлантическият пакт ще стане първи и може би единствено средство за защита на демократичния свят от световния тероризъм, който набира все по-голяма сила. Теза, която за нещастие се оправда само 6 дни по-късно. Повтарям, не бях я измислила сама, двама от авторите бяха загатнали за това, аз я застъпих и мотивирах със средна степен на убеденост, защото техните твърдения ми се сториха най-логични. Едва ли някой разумен човек беше очаквал това, което се случи на 11 септ. 2001 г. Но, както всички знаем, мозъците на такива актове не са разумни хора. Не искам да защитавам американците, дето живеят на кредит за сметка на други нации, а пък от друга страна „оказват благотворителност”, нито да повтарям стряскащото твърдение на известни оратори, че радетелите и пазителите на световната демокрация „американците са най-големите престъпници на света”…
По ирония на съдбата пак се оказах на един борд с колегата Писарев, след 1-2 г. учейки задочно право в същия университет. Не че искам нещо да кажа, но знам че още в самото начало нямахме равен старт с него – първо мъжете по-лесно влизат във ВУЗ, необходим им е по-нисък бал, пишат им по-високи оценки, поради факта че са мъже и са по-самоуверени и обикновено имат повече време да се отдадат на развитието си. Скоро гледах, че е вписан като младши съдия. Това в днешно време е голямо постижение. Координатите му съм загубила да го поздравя, но искрено се радвам за него.
Завършването на право ме отдели още повече от света на непознати, познати, дори близки роднини. И по този пункт се чувствам дискриминирана. Да, дискриминирана съм, защото комплексирам всичките си близки, пък какво остава за непознатите. А от друга страна съм комплексирана, защото с всичките си умения и образования, не мога да намеря адекватна професионална реализация. Защото българинът има ниска правна култура, на юристите се гледа масово като на материални и твърде неморални хора и никой отстрани не може да си даде сметка за какъв къртовски труд става дума. Даже любимите ти хора се дразнят от високия ти образователен ценз, сякаш те са взели над 80 изпита в университета и бойкотират и елементарни битови инициативи, които подхванеш, та дори и дребен съвет. Все те изобличават, че нещо искаш да ги поучаваш, нещо да им се бъркаш, нещо да ги измамиш. Чудно ми е как не могат да предположат, че искам да ги предпазя от собствените си грешки. Обикновено който завърши право, сам си дава сметка че всъщност твърде малко знае и това по същество е учене през целия живот. Юристите са просто „коминочистачите на обществото”. А дали си настъпателен или отстъпчив не зависи толкова от образованието, колкото от семейната среда и възпитанието, а впоследствие и житейския опит. Защото за да съдиш, обвиняваш или защитаваш хората трябва определена житейска практика, която да формира убеждения и мотиви на обвинителен или оправдателен уклон, или което е най-трудно, стремеж да се открие и обоснове линията на справедливостта за всеки индивидуален случай според закона, а при липса на закон „на основните начала на правото, обичая и морала”.
Разширяването на НАТО и ЕС и приемането на България и повечето страни от ЦИЕ в тях даде тласък на глобализацията и наистина спомогна за превръщането на света в едно голямо село. Както в моето градче се знае кой магазин, гараж или какъвто и да е търговски обект на кого е и до кого е близък собственикът му – нещо като „приятели/врагове” по форумите, така и в цяла България, та дори и в целия свят се знае. Или поне може лесно да се научи, стига да се поинтересува човек. Наш ли е, не е наш. Защо ще го поддържаме тогава? Я по-добре да го смачкаме и махнем от пътя си.
Големият прелом в личен план за мен настъпи когато завърших прословутото право и с допълнителните две квалификации по английски език и компютърна грамотност, останах без работа. От друга страна това може би естествено и закономерно съвпадна с момента, в който най-близкият ми човек се дръпна от мен. Но кой се интересува от семейни или не дай Боже, интимни истории. Най-малко пък аз в момента. „Какво тук значи някаква си личност”. Нещо като историята на Балканските войни 1912-1913 г. България изнася основната тежест на военните действия срещу Османската империя, пък после „добрите съседи” Сърбия, Гърция, Румъния се възползват от умората й и дипломатическата й слабост, за да заграбят големи и богати територии от нея. Националната история се пренаписва в зависимост от политическия интерес в момента, а семейната – в зависимост от личния
Е, та усещайки, че „няма справедливост, другарю водещ”, в търсенето на „нови приятели”, само за двайсетина дни в периода 14 юли – 6 август 2008 г. се оставих на съдбата си и успях да пострадам от около 11 тежки престъпления, за които не ми се пише. Старите хора казват „Сам паднал, сам се убил”, или типично българското „Битият бит, е* - e*”. Като апогей на целия процес на разочарование и упадък, който изживявах в личен план, се озовах в съседна Гърция. Усещах, че ставам жертва на някакъв вид измама, но и без друго ми се случи вече какво ли не, собственост нямам, изглеждаше да съм излишна, да става каквото ще да става. Много не мога да загубя, но може пък да спечеля. Само не се досетих, че мога да загубя живота и здравето си. Колеги, не умирайте от смях – азбучна истина е, че човек обикновено не цени каквото има, докато не го загуби.
И там, въпреки всичките си квалификации, бях принудена да чистя в предградията на Атина, да правя компания, да разказвам истории – лични, регионални, та дори и за националните ни герои, да уча непознатите си събеседници на български песни и танци и общо взето да ги забавлявам срещу подслон и залък хляб. В Гърция стигнах дъното, но от там блестях. Тъй като чужденците в един момент ме ползваха като „пробен камък”, някаква безпристрастна оценка за качествата си. Много се добираха до мен с лъжа, измама, принуда, насилие, само да могат да кажат после „Е, аз успях”. Тези, които успяха наистина, се броят на пръстите на едната ръка. Май там получих своите „милион алени рози”, защото в един момент бях по-желана от всяка хубава и богата жена на улицата. Възгордях се, уморих се и се отегчих да се боря с тълпата ревниви и озверели поклонници, разболях се тежко и „приятелите” ми ме изоставиха. Близките ми не ме видяха красива и оценена, обект на всеобщо възхищение, посрещнаха ме почти умряла анорексичка. И ме заклеймиха: „Гърция – големият ти провал. Ти нищо не можеш.”
Това, което знам със сигурност вече е, че твърде малко знам за света, макар да е доста повече и по-актуално от това, което знаят близките ми. Впечатленията ми са, че на различна географска ширина и дължина манталитетът е съвсем различен. Това се обуславя от националната историческа памет, стародавни фолклорни традиции, раса, индивидуалната семейна наследственост и прочие, и прочие. Но доброто и злото се възприемат еднакво на- всякъде по света. Както музиката, дори и когато не е на родния ни език, ни въздейства по сходен начин с вграденото в нея дълбоко чувство еднакво като на много други хора – native speakers и приблизително се досещаме за темата й, макар да не разбираме точния смисъл на думите.
Имах ли аз подготовка да отида в чужда държавна столица на високомерната ни съседка Гърция и да живея там месеци наред сама, общувайки активно с около десетина различни националности – „понеже случаят благоволи”и да съществувам под сянката на тежко умишлено престъпление. Разбира се, че не. Без пари и без никакви приятели там отпреди. Не бях живяла дори едно денонощие в нашата собствена столица София. Но както се оказа по-късно - юни 2009 г., когато прекарах два дни в едни роднини там да се явя за втори път на адвокатския изпит, нищо не бях изгубила – дори близо до центъра, а пък какво остава за крайните квартали, ми се хвърли в очи такава мизерия – материална и духовна…гарата, автогарата….къде отиваме ние, сърцето ми плачеше. Че то „на село” нашият Търновски регион ми се видя направо „перла”. И както основателно ме поправят, Търновски регион никак не е село, а си остава културната столица бастион на България.
Отдавна се чувствах „чужд сред свои и свой сред чужди”, чужденец в собствената си държава. Според чл. 4. (1) т. 1 от Закона за защита срещу дискриминацията (Доп. - ДВ, бр. 70 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г.) „Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна”. Както виждаме, законодателят е предвидил всичко. В този случай аз мисля бях, а и продължавам да бъда потърпевша от „множествена” дискриминация – поради пола си първо /мисля самото ни възпитание от най-ранна детска възраст е сексистко/. Даже наскоро стреснах добрия отец Николай от нашата църквица „ А, бе г-н свещеник, всичките ли религии са сексистки? Защо в нашия нов Завет пише, че „жената е създадена за мъжа, а пък мъжът е чрез жената”. Човекът първо започна да ми обяснява, че не бива да тълкувам цитатите извън контекста на историческата епоха, битието и житието на конкретния апостол и адресата на посланията, после че мъжът и жената по природа имали друго предназначение и различни възможности, т.е. биологически – няма как да не се съглася с това, че имали различна роля и докато гледаше непроменения ми изумен и неразбиращ поглед, раздразнен вече във висша степен, промърмори нещо от рода, че така или иначе това е положението и жената е най-добре да се примири с принизеното си по достойнство положение. Нещо като какъв е смисълът да разсъждаваме, защо слонът се казва „слон” или да се мъчим да изясняваме първично понятие като „точка”.
В моето малко градче почти всичко, да не казвам всичко, ми беше ясно, скучно и безинтересно – знаех преимуществата и недостатъците на живота тук и го възприемах като умалена проекция на устройството и дейността на цялата ни държавица. Повечето хора сме в групата на дискриминираните по материален признак. За ниската ни правна култура колегите не спират да тръбят по форумите, а ниската финансова култура вече я доказахме 1996-97 г. и не спираме да я доказваме и до ден днешен. „Бог високо, цар далеко”, ами я „Кой когото може” е принципът на повечето ни работодатели и „хора с пари”.
Измама на купувачите е толкова често срещана, че май само на мен ми прави впечатление. Съседката на зеленчуците например не иска да ми продава, защото синът й не излиза от затвора, а пък аз още не съм влизала. Най-много се хвърля в очи дискриминацията на материален признак – не си ли накичен с определено количество злато, прилично облечен според последната мода и с що-годе ново возило, „мъдрите” хора просто странят от теб.
Да оставим празен ред.
Попаднах сред многообразието в Атина, направо като Маугли в джунглата. Първото нещо, което силно ме очарова, след като прескочим лъскавите магазини, добрата пътна инфраструктура на улици и кръстовища, сфетофари прекалено много даже по съвсем микроскопични улички, беше красотата на арабската и кюрдската музика, и най-много сватбените им песни. Ще си помислите: „Нерде Стамбул, нерде Ямбол”. Току говорихме за гръцката столица, че изведнъж скокнахме на арабската музика. Както се оказа в района на метростанция „Катопатисия”, където се установих съвсем случайно няколко дни след пристигането си, живееха много араби, на квартира, разбира се. От доста време. Те в мнозинството си твърде добре знаеха гръцки език, макар и само говоримо, спазваха стриктно обществения ред в чуждата държава и произхождайки от семейства с по 7-8 деца много добре се справяха с живота, следвайки личния си интерес. Т. е. имах възможността да попадна сред многообразието. Прехласнах се по изпълненията на сирийският музикант Джорджо Уасуф, когото сравних с любимия си Васил Найденов заради въздействието, което оказва творчеството им конкретно върху мен, иначе, разбира се, са несравними. Той пее също за любов, приятелство, свобода, пустинята, премеждията, добродетелта. Клиповете му напомнят обстановката на планините в България. Впечатли ме емоционалния заряд на туркинята Maxun в песента „Ю кукла мам”, някои изпълнения на Ашраф, малко Магди Саад и други, които вече не помня добре, гръцката “Erota mou” на Ели Кокино. Гръцката естрада от 60 -70 години не е за пренебрегване. Първоначално ми беше трудно да свикна с духа и своеобразието й, но постепенно определени изпълнения много ми допаднаха стигнаха до сърцето ми. Забелязах, че мелодията на няколко стари български естрадни песни е взаимствана от гръцки, напр. „Zilevo” или „Дай си сърцето на когото искаш ти…”, само че при превода неизбежно нещо е изгубено и „преправено”. Също и една песен, която е едно и също чувство на арабски, на гръцки и на български „Ако останеш сам в нощта, ще дойда и ще те спася”, популяризирана в България от нашумелия преди години Азис. Клипът на “Erota mou” на Ели Кокино досущ наподобява нашия т. нар. „еротичен балет” по популярните вечерни шоута на българските канали, от който определено ми се повдига. Както и да е, всяко нещо с възрастта си и с времето си. Не че имам нещо против хубавите момичета и буйните танци. Просто от опит знам, че по този начин създаваме погрешна представа у чужденците, че българката е нещо като чудно красива кукла за развлечение, нещо като „славеят на индийския император” и затова някои от тях, гледайки чалга каналите задават сериозно въпроси от рода „При вас не спират ли порното през деня?”. И по този параграф дори в България сме дискриминирани – само чалга, чалга, и никакво право на избор. Халтура, шарлатания, от която сме потърпевши аз и близките ми приятели съидейници. Защото сме малцинство. Аз например не натрапвам на съседите си музиката, която харесвам.
Започнах да уча по-малко паралелно около 10 езика, поне говоримо – гръцки, арабски, кюрдски, румънски, албански, италиански и френски – за последните два имах някаква подготовка отпреди, но не са особено популярни в Атина. Даже ми подариха английско-португалски речник, който после пък други ми откраднаха. Изненада ме и ме учуди, че думата „Ела” има еднакво значение и на български, и на гръцки и на арабски, само дето ударението е различно на книжовен български /на шопски диалект си е същото/, а на кюрдски българското лично местоимение в 1 л. ед. ч.”аз” се употребява абсолютно със същото лексикално и граматично значение. Много ме впечатли практическият опит, че някой, който изобщо не разбира думите ти на езиците, които говориш /в моя случай само български и английски/ може да те разбере перфектно въпреки че знае само кюрдски и „еленика” задоволително. И то само защото има желание да те разбере и търпение да те изслуша. С жестовете и мимиката, интонацията, с която произнасяме думите изразяваме повече отколкото със самите думи. В тази връзка, свикнах да нямам доверие на хора, които почти не говорят – малко вероятно е да нямат мнение или какво да кажат, просто крият нещо, достатъчно грозно, за да се срамуват другите да го знаят. Те от своя страна не харесват хора, които много говорят – първо защото е неизбежно да кажат някоя глупост и губят много време. От друга страна пък последните не са надеждни приятели, защото издават тайни, които са им поверени и поставят в опасност тези, които общуват с тях.
Направи ми впечатление, че макар и от различни националности, с различно образование и опит и различен пол, аз и тези, които имаха възможност да общуват по-продължително време с мен, си влияехме взаимно. Кофражисти и металоработници започваха да четат и пишат, да чистят и подреждат като мен. Аз от своя страна започнах да ненавиждам глупостта, порочните навици, разврата и да подбирам с кого общувам като тях.
Когато споделяме еднакви ценности и интереси, езика, пола, националността, професията, че дори и материалното положение нямат такова огромно значение , че да бъдат пречка за нашето общуване и разбирателство. Образованието определено има. Както пише Джонсън в неговите „Правила на живота”, нищо не поставя един човек по-долу от друг освен престъплението и невежеството. Разбрах също, че да внимаваш относно събеседниците си, не е проява на снобизъм, нито на дискриминация, а твърде необходима и наложителна проява на самозащита и чувство за самосъхранение, също и начин да се спестява личното време и пространство.
Като се прибрах в България, спрях да излизам. В смисъл в обществени заведения. И спрях да общувам с непознати, защото не искам да се разочаровам като ги опозная, пък и съм твърде заета да кандидатствам за разни длъжности. В смисъл подготовката отнема много време. Научих се да ценя времето и информацията. Уверих се, че с мълчанието си и отсъствието си казваме повече неща на хората, за които сме важни. Това е причината някои мъртви роднини да са по-живи от нас живите и да присъстват повече в ежедневието и мислите ни, отколкото тези, с които общуваме непрекъснато.
Сега вече твърде добре зная, че да обичаш всички е на първо място ОПАСНО. И като патило животинче, година и нещо по-късно обичам само членовете от семейството си и то само тези, които не ме лъжат, и най-близките си приятели. Защото когато изпаднеш в беда, само те остават до теб, да ти помогнат и да отвърнат на обичта ти.
Анализатори и политолози констатираха, че недоимъкът засилва шовинистките и националистки настроения, че отприщва престъпността на всякакво ниво и от всички жанрове – наркотици, контрабанда на оръжия и горива, грабежи, проституция, трафик на хора. Напрежението на постиндустриалната епоха – третата вълна по А. Тойнби ни направи по-нетърпеливи, по-полигамни, по-агресивни и докато не сме много пострадали твърде малко религиозни. Страшната безработица в някои региони роди „катастрофическия инстинкт”. Изследователи психолози го обясняват като постоянно чувство на безизходица, безнадеждност, близка гибел или нещо страшно, което предстои. Оттам и медицинската прогноза, че от депресия ще загинат повече хора, отколкото от СПИН и всъщност това е чумата на нашето време. Днешният ден отприщи ксенофобски нагласи дори и у мен, дето съм пословична с демократичното си и толерантно отношение към чужди етноси, както повечето млади българи бяха. Но това е в резултат от нарасналата престъпност, голяма част от която е организирана и борбата за хляба.
Когато става дума за работни места, работодателят избира от собствения си етнос. Арабинът не понася турчина, не го иска в кафенето си, образованият грък с основание ненавижда и се пази от групичките от Пакистан и Бангладеш, и още от родината на опиума Афганистан, които вдигат грандиозни скандали, завършващи с групови сбивания в центъра на Атина. И то в близост до луксозни магазини и светли, богати църкви. Патилият българин страни от хитрите и нахални роми, където и да ги срещне по света. Защото да лъжеш и да крадеш е навик, от който трудно се отвиква като от тютюнопушенето и трябва да имаш „основателна причина”, за да се откажеш от това. И както каза старият ми преподавател г-н Анчев: „Ей, много ги мразят албанците в Гърция”, а пък аз инстинктивно без много-много да му мисля и обяснявам, отговорих: „Че те са си за мразене”. Не е справедливо това отношение от моя страна, разбира се, защото от всяка нация си има и хора, и хора. Но главната причина елините да гледат на албанците като на „кацариди” /гр. хлебарки/ е че в болшинството си са хипер нахални и безцеремонни, действат групово и без предупреждение, често с измама – като организирана престъпна група. Например някой от тях си хареса момиче от друг етнос, трябва да го „ползват” всичките. Все им обяснявах, че любовта, доверието, симпатията не са „делима вещ” подобна на артикул от хранителен маркет, не може да се раздели между приятели като храна, алкохол, цигари или нещо подобно… „Който има очи, да гледа, който има уши, да слуша”. Не мога да отрека,че и сред тях имаше интелигентни хора, от които съм видяла добро като детегледачката Миранда-хубавица, моя връстничка и едно слабичко мургаво момче Таип, в чийто странен поглед дори и непознавач би открил идеалиста-революционер от всяка епоха и нация. Борец не толкова за правата на свойта си нация, колкото за човешките права въобще, така както са описани във всяка демократична Конституция. Противно му беше да изолират и дискриминират непознат човек заради етноса, пола или материалното му положение. Мълчеше си, но изражението му говореше по-красноречиво от всякакви думи. Предпочиташе да помогне с каквото може – храна, вода, с тихото си присъствие, да помогне без никой да забележи и по никакъв начин да не го натрапва. Личеше че преди около десетина години е бил красив, но в момента не отдаваше никакво значение на външността си. По това приличаше на мене и затова ми беше симпатичен.
Защото всъщност принадлежността към едни и същи идеи ни прави приятели, тъй като това е нашия общ интерес. Това е нематериален интерес наистина, но споделяйки точно тези принципи на равенство, братство и свобода, ние, познати и непознати хора от различни нации можем да изградим доста здрава основа за всякакъв вид материален интерес – стоки, услуги, капитали, образование, култура и междукултурен обмен и да сме сигурни, че няма да се мамим и лъжем на дребно.
Другата огромна опасност за обществено-политическия живот на съседката Гърция бяха анархистите, и то особено в Атина, която раздирана от толкова междуетнически и финансови проблеми, приличаше направо на врящ котел, особено в центъра си. Анархистите в Гърция отричат съществуващото държавно-политическо устройство /, което естествено не е идеално/ и удивиха света миналия декември /2008 г./ с безпрецедентните си за Елада терористични актове, всявайки смут и страх сред населението – местно и чуждоземни емигранти. Не съм сигурна тези хора-камикадзета всъщност имат ли и въобще предлагат ли някаква по-добра идейна уредба на обществено-политическия живот. Както ми се струва, съвсем не. По това време си бях в България и от това точно не успях да пострадам, но си спомних кратък разговор от август миналата година с един познат грък – много талантливо момче на 36-37 г., дето работеше на две служби и в същото време рисуваше и композираше. Намекна ми, че симпатизира на анархистите. Не бях чувала за такова явление или политически фактор, както се оказа по-късно, така че не обърнах никакво внимание – стори ми се, че става дума за някаква утопия или направо глупост, и че събеседникът ми се опитва просто да ме впечатли. Но два месеца след като се прибрах в BG и гледах новините ден след ден, седмица след седмица: безредиците в красивата и уредена Атина, протеста на полицаите, че са изправени срещу мирно население, и си спомних, разбрах, че всъщност е ставало дума за нещо сериозно. Остана в мен убеждението, че част от т. нар. анархисти са дейни и идейни хора, по една или друга причина изолирани от властта, които с типичния гръцки инат, протестират не по легален начин ами флагрантно нарушавайки всякакви норми на реда и общественото спокойствие, че стигат и до общоопасни престъпления.
А който е нямал, добре знае цената на парите и на труда. И „че най-лошият мир е по-добър и от най-добрата война”. Едно и също нещо – било то стока или услуга, дори и на почти едно и също място, можеш да го купиш за 7 ст. или за 700 лв, т. е. с 1000% разлика в цената в зависимост от това колко силно го желаеш и дали въобще се предлага в момента. И като става дума за търговия, никога да не се забравя, че животът и здравето са най-скъпи. Но честта е по-скъпа от живота. И не случайно съзнанието за чест и достойнство, които човек е притежавал, остава в родовата и местната, та дори и в националната памет дълго време след като той е живял и вече отдавна не съществува физически и фактически. И започваме по-близките да казваме или да си мислим, ако не е удобно да говорим за това: „Той правеше така, но той/тя не правеше така. В това сгреши много, но пък за друго постъпваше много правилно… и т. н.” Обикновено идеализираме починалите хора, но следвайки елементарното си чувство за справедливост ни се хвърлят в очи черните камъчета – грешките им. А любимите ни хора пък са по-скъпи от каквото и да е. Защото те ни вдъхновяват – обикновено децата, съпрузите и родителите ни, да бъдем по-добри в това, с което се занимаваме, за да се гордеят с нас, да бъдем по-силни и по-достойни. Затова когато човек е принуден да залага честта си, добре трябва да знае за какво го прави и насрещната престация наистина да си струва.