автор: vil4

Не мога да си спомня датата, когато се случи, но ясно в съзнанието ми се е запечатало съобщението, което получих.

Казваше, че бил впечатлен от стиховете, които пиша. Стилът ми го вдъхновявал. Все още не разбирам какво толкова красиво намираше в тях, но в онзи момент почувствах някаква непозната топлина. Бях объркана - за пръв път някой ми казваше, че онези малки глупави стихчета му носели красота.
Не знаех какво да си мисля? Беше ли наистина прав или просто ми го казваше от любезност... или от съжаление?
Тогава преживявах любовно разочарование и често намирах отдушник на емоциите си в поезията. Понякога си пишех по цял ден, само и само за да забравя поне за миг болката. Веднъж обаче се реших да кача скромните си творби в един сайт. "Защо не - рекох си - Да споделя и аз нещо".Тогава получих онова съобщение. Неочаквано. Помислих, че се шегува, но след като го прочетох, се разубедих.
Продължихме да си пишем. Той винаги ми пращаше разни мили съобщения. Много скоро ми се струваше, че това е най-милият и нежен човек, с който съм си писала. Разбираше ме. Никой до този момент не бе се докосвал до мен дотолкова. Понякога си мислех, че съм го познавала винаги - през целия си живот. Но защо едва сега го откривах? Не можех да си отговоря.
Скоро започна да ми праща свои стихове, казваше ми, че били за мен. Това беше най-красивата поезия, която бях чела. Караше ме да се потапям в едно огромно море от нежност и емоции. Нещо тръпнеше в мен. Чувствах се както никога до сега. Използвах всяка свободна минута, за да се свържа с него. Непрекъснато името му изникваше в съзнанието ми. Щом се приберях от работа, бързах да седна пред компютъра. С нетърпение очаквах да видя мигащото в отговор съобщение. Сърцето ми биеше лудо всеки път, когато кажеше нещо мило. Имах чувството, че ще се разтопя. Всичко изглеждаше като филмова лента. Докато веднъж не прочетох следното съобщение: "Не издържам. Искам да видя лицето ти! Не спирам да мисля за теб! Да се срещнем!"
Цялата изтръпнах. Не можех да повярвам, че това се случва. Ръцете ми трепереха. Не можех да намеря думите, с които да отговоря. Прехапах устни и единственото, което можах да напиша, бе "Да! И аз искам да се видим."
Бързо се уговорихме за часа и мястото на срещата. Станах и побързах да се приготвя. Нямах търпение да се видим. Изгарях цялата от желание от вълнение. "Ами сега - питах се - Какво ли ще стане? Как ли ще реагира като ме види?"
На излизане от входа видях симпатичното момче от отсрещния блок да минава покрай мен. Все още недоумявах, но когато тръгна по улицата и се насочи към близкото кафене, разбрах, че това е той...