автор: Riven

Живеех в един от най–отдалечените от центъра квартал. Не бях много общително момче, а и не бях и голям красавец. Не бях и бройкаджия като моите приятели. Всички около мен бяха доста по–различни по характер, и по държане от мен.
Те често си служеха с лъжа, измама и всичко необходимо, само и само да си легнат с някоя мацка. Вътрешно им се надсмивах. Беше тъжно – за тях и всеки от тях рано или късно щеше да намери майсторката си. А и тези изтъркани техни номера. Не бих могъл да лъжа в очите момичето, което обичах и същевременно да отида, и да преспя с друга. Поне не и в трезво състояние... А и не бях готов на всичко. Опитвах се да бъда възможно най–коректен и честен поне с хората, които ми бяха приятели и с тези, които държаха на мен и съответно и аз държах на тях. Но много – малко хора оценяваха всичко, което правех за тях, много малко хора разбираха жертвите и жестовете от моя страна... Бях готов само от едното добро чувство да помогна на някого и то само за гола благодарност и нищо друго. И съответно, когато и аз се нуждаех от помощта на някого от тях, те рядко се отзоваваха и се налагаше сам да си помогна... Но въпреки това продължавах да им помагам. А времето си минаваше, моите приятели продължаваха със забежките си, а аз започнах все повече и повече да се отдалечавам от тях. Сякаш започнах да израствам не само физически, но по скоро психически. С времето си мисля, че станах по–отговорен от тях, по–чувствителен, по–нежен и най–важното беше, че започнах да осъзнавам как съм пропуснал много хубави моменти, може би и познанства. И от една страна съжалявах за това. Съжалявах и за това, че не бях човекът с бездънния портфейл, който можеше да има почти всичко и всички. Но после се замислях и преставах да се самосъжелявам.
С времето обаче някаква празнота в сърцето ми започна да ме поглъща както черна дупка песъчинка от безкрайния космос. Тази празнина нарастваше все повече и повече и скоро тя изпълни цялото ми същество. Вече нямах амбиции, или поне не се стремях към тях. Нямах причини да продължавам напред, но въпреки това го правех, по скоро от инат, отколкото заради нещо друго. От тогава неуспехите ме следваха един след друг... до един момент. Този момент, когато за първи път я видях. Запознахме се случайно – в интернет така да се каже, както и доста от младите хора през 21-ви век. Още помня деня, когато ми изпрати свои снимки. Харесах я още от пръв поглед, но си замълчах. Не исках поредният отказ и поредната провалена мечта. За това и не направих нищо. Времето си минаваше, минаха седмици, месеци, дори и години, през които се чувахме периодично. Подтиснах чувствата напиращи в мен и станах нейн добър приятел. А тайно се надявах нещо да се случи и да получа шанс. Шанса да ме забележи... Защо я харесах ли? Не знам. И до сега не мога да отговоря напълно на този въпрос. Имаше някакво излъчване в нея, което ме зареждаше с енергия. Имаше и нещо в нейните тайнствени и красиви очи... Да! Мисля, че първоначално я харесах точно заради това...
С времето станахме приятели, които макар и че се чуваха рядко можеха да разговарят за доста неща. Същевременно се опитвах да не и преча по никакъв начин да бъде щастлива... Разбрах доста неща за нея, някои, от които доста неочаквани. Тя се оказа не само красиво момиче. Тя ми показа, че може да бъде чувствена, дори може би и повече от мен. Показа ми, че е човек с качества, които биват непристъпна крепост за други хора. Тя ми показа наранената си и крехка същност, а същевременно и новаторският си дух, борбеността и непримиримостта си. Показа ми честността си, и качеството, което най–много ценях у хората – това, че можеше да и вярвам. С нея можех да споделям неща, които с друг трудно споделил. Сякаш тя беше моята идеална половинка, която съм търсил през по–голямата част от живота си, било то съзнателно или не. Освен това си приличахме по доста неща. Имаше комплекси – неоснователни разбира се, но може би налагани от хората около нея. А може би й завиждаха и на красотата й, която беше неизменна част от същността й. Това момиче ме разтърси из основи, и върна жизнеността ми. Как ли? По нейният си тайнствен мистериозен начин...
А какво стана по–нататък ли? Ще видите... Но не беше никак безинтересно...

Мина доста време, преди да се видим на живо. Но най–накрая настъпи и този момент. Единственият проблем беше, че живеем в много далечни един от друг градове – почти в двата края на света. Тя – момичето, живеещо на брега на морето. В града на отпътуващите и пристигащи огромни пътнически кораби, порещи безбрежните вълни на морето, и аз – провинциалиста дошъл в големия град, живеещ в столицата, в подножието на планината. Тази планина, която зимата беше обсипвана от пухкавия сняг, а лятото беше огрявана от нежните и топлещи лъчи на слънцето. Не знаех дали това е съвпадение или не но и двата ми любими сезона съвпадаха с градовете ни. Какво по–хубаво от зима в планината? Красота, спокойствие. Беше изключително красиво да гледаш заснежените върхове на планината, мекият и пухкав сняг, обгръщащ те изцяло. И когато денят преминеше, и двамата легнете уморени от дългите разходки и замерванията със снежни топки, идваше време за почивка пред камината в хижата, където сте само ти... И тя. А какво по–хубаво и от лято на морето – слънце, плаж, почивка, романтика, приятно време прекарвано с любимия човек, нощни разходки на лунна светлина, изгарящи целувки на плажа, точно до самото море... Прекрасно е! Прекрасно е да гледате заедно изгрева или залеза на слънцето, и точно с последните лъчи на слънцето, или с първите такива да впиете устни в страстна целувка, която да продължи до края на времето...
И така ние се запознахме... Паснахме си някак си. Мислехме почти еднакво по доста от въпросите. Обичахме що годе еднакви неща. През цялото време на нашата среща не можех да откъсна поглед от нея... Надявах се и тя да се чувства по същия начин както мен. Бях сигурен в това... Първата среща протече доста добре. Исках тя да бъде незабравима. Не исках само една супер среща последвана от незабравима нощ... Не! Исках нещо повече. Исках да има повече емоции, по–голямо желание, исках дори и след тази среща да копнеем за следващата такава. Исках да копнеем един за друг. В продължение на доста време бяхме общували, знаехме доста неща за себе си, и поне още толкова не знаехме. Знаехме какво искаме от живота, знаехме и на какво сме готови за това – поне сами за себе си... С времето тръпката се беше увеличила, желанието беше станало огромно, но трябваше да се уверим в едно последно нещо, което беше много важно и за двама ни. Трябваше да можем да си вярваме един на друг, защото не искахме в последствие да останем разочаровани... А и не искахме да чувстваме болка, защото такава бяхме изпитвали достатъчно в миналото. А никой от нас не искаше да бъде повече самотен. За мен това беше нещото, което ме раздираше от вътре, и всеки ден то убиваше една малка частица от мен. Но аз таях всичко в себе си... До сега... И мисля, че с времето със самотата ми, със самотата ни ще бъде свършено. Знаех, че ще пристигне рано сутринта с влака и се бяхме уговорили да я изчакам на гарата. Междувременно се бях потрудил за всичко. След като знаех какво обича реших да и купя някои неща... А каквото можех исках да приготвя сам, стига да можех. Исках всичко да е перфектно, исках да няма разочарования след първата среща. Бях станал много рано, за да мога да изглеждам добре за нея. Прекарах няколко часа докато се уверя, че всичко е идеално. Знаех, че ще пристигне след час и трябваше да съм готов. Предишната вечер бях изчистил, подредил абсолютно всичко. Бях подготвил и достатъчно музика, на която да потанцуваме... Оставаха 55 минути до пристигането и, а имах поне 40 минути път с колата, за това набързо се обух и със забързана крачка, без да ползвам асансьора слязох по стълбите... Запалих колата и поех към гарата. Бях там след 35 минути. Беше добре, че нямаше много задръствания по пътищата. Бях купил една червена роза още предната вечер, която исках да и подаря. Не знаех как ще реагира, или поне предполагах. Предполагах, че щеше и стане приятно. Ако показваш вниманието и чувствата си на човека до теб, той ще ги оцени и ще ти отвърне със същото... Погледнах часовника си – беше станало време да пристигне влака и... Очаквах я с нетърпение. Минутите се нижеха една след друга и вече се питах дали ще дойде, когато я видях... Бях приковал погледа си в нея и не можех да го откъсна дори и на сантиметър. Устните ми се бяха сковали и пресъхнали. За няколко момента не можех да помръдна дори и на милиметър. ДА! Това беше ТЯ... Момичето, което ме караше да жадувам, да тръпна, да се усмихвам.