автор: Riven

Беше поредната скучна нощ в Ню Хоуп... Името на този огромен метрополис беше многозначително и единствено в него беше направен експериментът с кодовото название „Ново начало”. Експериментът беше до толкова опасен и непредвидим, че
се наложи градът да бъде поставен в изолация. За колко време ли? Никой не знаеше. А жителите на огромния метрополис бяха поставени пред следната задача: „Дали да напуснат домовете си и града си или да останат при положение, че щяха да живеят без каквито и да е било превозни средства, без радио, телевизия, компютри и всякакви начини за комуникация и по–важното без каквато и да е било връзка с останалият свят. Някои се отказаха, но и доста хора решиха да останат. И така градът продължи съществуването си в изолация, а хората продължиха да живеят почти постарому...
Антъни беше един от тези, които се бяха родили тук след началото на изолацията. Първоначално той беше най–нормалното буйно дете, после възмъжаващ младеж, за да се превърне в това, в което е в момента – работещ млад човек на 25 години с висше образование и сравнително добра работа. Обличаше се сравнително просто. Обикновени „маркови” джинси, риза или някаква прилепнала тениска, а за обувки предпочиташе маратонките. Носеше очила, но се канеше да ги замени с лещи. Ходеше винаги спретнат и чист на работа на време и винаги гладко избръснат, като единствено си поддържаше брадичката тип катинарче, на която държеше наистина много. Беше с кестенява коса прилежно сресана назад, с къса прическа. Успяваше да я приведе в нормален вид с много гел или пяна. Антъни беше висок 180 сантиметра, с чувство за хумор и винаги с леко замислен вид. Единственото, което го плашеше, е да не остане без работа и да не остане сам. А за негово съжаление днес определено не беше денят му...
Часовникът иззвъня пронизително – 6.30. Поредният работен ден. И все същите неща. Същата монотонност... Имах половин час да се оправя, да закуся и да изляза за работа. Бързах защото още едно закъснение и щях да загубя работата си... Не че щеше да е голяма загуба, но парите ми трябваха. В 7.10 вече бях излязъл от апартамента си – двустайна развалина, но по–добре от нищо. Предстоеше ми 40 минутен път до работата. Нищо не помня от пътя си, толкова ми се спеше, че нито забелязвах някой, нито нещо около мен. И някой познат да съм видял, нямаше да си го спомня... Но както и да е. 7.55 и вече съм пред офиса – второразреден компютърен специалист и машинописка или по–скоро момче за всичко. Преминах покрай охраната, като само кимнах, качих се на асансьора и след минутка вече бях на работното си място.
- Господин Самърс – спря ме секретарката на шефа Мишел. Симпатична брюнетка на средна възраст, работеща за съжаление за тази гадина шефа ми. – Явете се ВЕДНАГА в кабинета на директор Роджърс.
- Добре... Добре. Какво ли иска пак...
Почуках на вратата му и отвътре дочух познатия ядосан глас:
- Ааа, господин Самърс. Очаквах ви. Ще благоволите ли да споделите с мен защо отново закъснявате за работа? Мина един час вече... Е!?
- Но аз идвам на време... 8 часа няма още. Аз...
- Часът е точно 9 и 1 минута. Не си сверявате часовника.
- Но...
- Няма „но”! Казах ви какво ще случи ако закъснеете отново. ВИЕ сте УВОЛНЕН господин Самърс. Разкарайте се от офиса ми.
Набързо събрах малкото си багаж от бюрото ми и излязох ядосан и с кофти настроение. Не стига, че ме зарязаха преди месец, а сега и това... Оооо... Майната му на всичко. Тази вечер щях да се напия добре...
Бар „Меджик”. Тук се намираше „цветът” на града. Не ми пукаше много. Беше приятно местенце, където човек можеше да се усамоти, да размисли. Вървяха тъжни блусарски песни, които съответстваха на настроението ми. Задимената обстановка, задушният въздух и едва работещото осветление само усилваше агонията ми. Исках да се напия. Да се напия толкова много, че да не помня. Да не се сещам за проблемите си, за това че съм без работа, сам и стоящ в някой тъмно ъгълче...
Минаваше полунощ, не помня колко точно беше часът. Едва се държах на краката си, но успях да се добера до апартаментчето си. Докато се качвах по стълбите, сграбчих някакъв вестник, попаднал пред очите ми. Не исках да драйфам по пода. След няколко десетки опита, успях да намеря правилния ключ. Напсувах се, че не държах само по един два, а по повече... Даже не си спомнях кой закъде беше. Както и да е. Заключих вратата и се проснах по гръб на дивана...
На сутринта се събудих с ужасен махмурлук. Искаше ми се да си отрежа главата, за да не ме боли толкова много. Охххх... Трябваше да откажа пиенето. Не знам колко зле съм бил, не помнех, но знам, че се събудих, гушнал някакъв вестник. Боже... Е поне щях да погледна някоя обява за работа... Само да не ме болеше толкова много главата. Такам... Търси се барман... Не става... Счетоводител? А не, не ставам книжен плъх. Ох... няма нищо, а и вестникът е стар. Ще изляза си взема някакви хапчета от аптеката и като ми се прояснеше мозъкът, ще видя какво да правя. Намерих си ключовете след половинчасово търсене из стаите. Бях ги забутал под дивана.
Бавно се дотътрих до вратата и се приведох леко, за да видя по–добре ключалката. Още ми се виеше свят след вчера. Отворих вратата и пред лицето ми цъфна дулото на някакъв револвер...
- Горе ръцете, пич!
- Ей, ей, спокойно. Нямам каквото искаш. Нямам много.
Бандитът беше доста едър, но така или иначе не исках да се правя на майстор и реших да го оставя да вземе от апартамента каквото искаше. Добре поне, че не държах парите си в къщи. Но късметът ми отново проработи.
- Хей! Къде са ти кинтите, бе? Тук няма нищо!
- Нямам бе, човек. Нали ти казах...
- Да бе, нямаш. Гъзарче като тебе. Сигурно си с кредитна карта. Къде ги държиш?
Прерови ме доста щателно, като междувременно отнесох няколко удара в корема и един в слабините, за да... Е, за да сътруднича. Едва не се изповръщах върху него, но се стърпях... Само това ми оставаше. Така или иначе намери кредитната ми карта и нямаше измъкване. Помъкна ме с него, за да ми източи сметката. Нямаше начин, защото кредитните карти от години бяха доста по–защитени чрез пръстов отпечатък на приносителя на картата и 6 цифров пин код. Той ме довлече до най–близкия банкомат, който ако не друго, то поне се намираше в приземния етаж на сградата, в която живеех. Беше опрял дулото в ребрата ми и ме буташе, за да стигнем по–бързо. Нямаше какво да направя. Всичко свърши бързо, банкоматът разпозна отпечатъка ми, набрах напълно доброволно пин кода си, за да си спестя ритниците. След като взе всичките ми пари – около 500 ню – долара, той ме срита два пъти в корема и бързо избяга навън... Лежах на пода само няколко минути. Съвсем случайно пред блока минавал един от служителите на реда – викахме им лайф – гардове, заместители на ченгетата от близкото минало. Сега пред блока се беше събрала група гардове, а аз стоях вътре – затворник в собственото си жилище с човек, който ме държеше на прицел и който само чакаше да мръдна, за да ме застреля. Трябвах му. Поне за сега. Но ако видеше, че не може да избяга? Какво щеше да стане с мен? Нямаше кой да го е грижа... Ох... Само да не ме болеше всичко толкова много. Добре поне, че опиянението ми от вчера беше намалило болката от ударите, от махмурлука и от влаченето ми по стълбите от бандита. Престъпникът се оглеждаше трескаво и търсеше някакъв изход. Единственото, което знаех, е че трябваше да направя нещо. Рано или късно щеше да намери тайния ми изход, който бях направил допълнително за пожар или нещо такова. Бях го закрил с голям двукрил гардероб, знам ли, да не би някой да го намери и да ме накара да платя щетите за рушенето на основите. Или нещо такова... Какво да направя? Вече се чуваха стъпките на гардовете, които освен сградата бяха обградили и коридора. Всеки момент щяха да атакуват. Независимо от това, че имаше заложник – мен! Законите ни бяха много строги в това отношение и за мое съжаление, допускаха се жертви в такива ситуации. А и не бях никой важен, никой известен, никой незаменим. Бях безименен, сянка. Даже и името ми нямаше да го пише, нито щеше да има погребение. Просто снимка, миг известност и след още миг щях да бъда забравен. Трупът ми щеше да бъде изгорен, както всички убити. Нямаше да има разследване на убийството, нито свидетели, нито доказателство. Просто щях да бъда записан като мъж на средна възраст убит по време на акции за залавяне на опасен престъпник. И толкова.
Случаен лазерен лъч близко до мен ме стресна. Свих се на кълбо и се молех да оцелея, молех се за глътка живот. Задушавах се, гадеше ми се, тресях се от страх от нерви. Бях се превърнал за един миг в нещо... Нещо което нямаше да искам да си спомням. Ето. Още един изстрел, и още един, два. Обстрелваха стаята от всички страни. Изведнъж стрелбата утихна за миг. Не знам точно колко време беше минало. Бавно се изправих все още толкова тресящ се от страх и се огледах. Престъпникът до мен едва се държеше на краката си. Пистолетът се изплъзна от ръката му и аз инстинктивно скочих и го взех. Насочих го срещу него, без да знам дали е зареден, дали ще стреля. Исках да е мъртъв, исках да го гледам как умира пред очите ми. Злобата обзе тялото ми, престанах да треперя... Но не стрелях. Гледах го и картината, която видях щях да я помня цял живот. Той бавно се строполи на колене като държеше корема си с две ръце. Беше прострелян на множество места и направен на решето. Толкова много рани имаше по него. Зарадвах се. Не от гледката. А от това, че беше мъртъв и че оцелях. Изведнъж един от гардовете нахълта в апартамента ми. Стреснах се и изтървах револвера. Просто се изплъзна от ръката ми. Последва гръм. Оглушителен... Изненаданият лайф – гард се строполи на пода в агония. Пистолетът беше стрелял случайно и беше уцелил спасителя ми. Чуха се викове зад него: „Уцелен е, умира... Бързо заловете убиеца, убийте го... Бързо!!!” Боже господи... Те мислеха, че аз съм виновен за убийството на гарда... А и нямаше как да ги убедя в противното. Бях станал убиец, престъпник извън закона. Действах почти инстинктивно, оставяйки се на първичните ми инстинкти. Бързо затръшнах разбитата врата и придърпах гардероба да запречи вратата. Добре поне, че не беше тежък, а и да беше, просто не го усетих. Доближих се до трупа на бандита, пребърках го въпреки цялата кръв и взех бързо парите си, наметнах си първото яке, което видях – в случая черното ми кожено, което използвах толкова рядко, след което се доближих до умиращият гард, който ми каза само една проста думичка преди да издъхне в ръцете ми – „Бягай!”. Склопих очите му, взех оръжието му и скочих към тайния изход. Бързо се отправих надолу по противопожарния стълб, който си бях измайсторил, излязох от сградата и много бавно се огледах за още гардове. Нямаше наблизо и с бърз ход се отправих в една от пресечките, водеща към крайните квартали. Там, където живеех преди години, там, където не бях стъпвал от много време. Това беше единственото място, където щях да се крия, да премисля какво щях да правя. Трябваше да се променя, нямах право на избор. Трябваше да оцелея, да се науча да го правя. Бях се превърнал в това, което мразех. Не знам какво щях да правя, но исках да оцелея и да се измъкна от този ад, в който сам се забърках... Отдаличих се малко от местопрестъплението и все сили се затичах към Предградието. Кварталът, донесъл ми толкова хубави моменти и толкова сълзи, кварталът, който щеше да бъде спасението ми... Засега...

Време: Седмица по–късно в бар Аморе:
Ей, я скивайте всички. Някакъв нов убиец. Копелето гадно е убил лайф – гард Борис Леронов. Неговата кожица... Оставил е жена и дете сами, без съпруг и баща. Дано да хванат гадта... Има и награда – 50 000 ню – долара... Хе хе.. При тези пари няма да се измъкне. Да пием за смъртта на копелето! НАЗДРАВЕ!!!