Беше срудена вечер и трябваше да подгрява свещите на дизеловата си таратайка няколко пъти преди да запали. Облак дим излезе от ауспуха и вибрациите на двигателя потеглиха из купето.
Беше срудена вечер и трябваше да подгрява свещите на дизеловата си таратайка няколко пъти преди да запали. Облак дим излезе от ауспуха и вибрациите на двигателя потеглиха из купето.
Мъглата още не беше се настанила плътно над града и се носеше на отделни парцаливи облачета, които от време на време се блъскаха в предното стъкло. Много обичаше да кара на фарове и да няма никой на пътя освен него. А най- много обичаше студените вечери, когато стъклата се запотяваха от собственият му дъх и чувствата му се затваряха клаустрофобически в малкото пространство на колата.
Мина под редица улични лампи, които зарисуваха, слънца по мъгливите му стъкла, после отново го обгърна тъмнината на малките улички. Музиката нещо му говореше но в момента той не я разбираше. Парното все не можеше да изпълни малкото затворено пространство с топлина, затова все още не беше съблякъл якето си. За таксиджия от малка фирмица, в малките часове на нощта няма много работа, а живота е просто една гоненица с вятъра по безлюдните улици. Работа почти без задължения, даваща само пълното удоволствие от шофирането.
Може би мързеливата работа го беше направила безхарактерен, това би могло да обясни факта, че винаги си носеше по едно 1л. шише домашна ракийка, което на сутринта обикновенно беше свършило.
Пред таксито се размаха ръка и то се отклони в тази посока. Беше младо момче, което побърза да отвори вратата:
-Моляви помогнете... Приятелката ми си удари главата....
-Къде е!- той излезе и тръгна след забързания младеж.
Във вътрешния двор на една близка къща, от мъглата изплува черен силует лежащ сред снега.
-Какво стана?- попита той.
-Приятелката ми, скочи ей от там- момчето сочеше някаква 3-етажна постройка- Искаше да падне в преспата, но не я достигна.... Знам, че е глупаво, аз не исках през цялото време но тя...
-Спокойно! Защо не и даде дара си?
-Но... Аз... Не мога просто така.... Познавам я от няколко дни...- момчето придоби странен поглед, като погледа на всеки принуден да раздава дара си. Очите му станаха малки, някак си стиснати и неразбрани- Няма значение! Ще ми помогнете или не? Трябва да я закарате до болницата!
Той се наведе над момичето, беше малко на ръст, не повече от 45кг с къса коса, лицето и не се виждаше от струящата от челото и кръв. Загледа се само за момент, за да види чертите и, но сякаш мрака беше залепнал за кръвтта. Ръцете и бяха ледени, но все още дишаше.
-Незнам дали ще оживее до болницата?- каза той.
-Нищо нека опитаме!
Качиха я на задната седалка и момчето седна при нея, за да я придържа. Кръвта не спираше да тече от главата и.
-Как се казваш?
-Иван.
-А тя?
-Ясна!
-Добре, кажи ми ако се влоши.
Натисна гаста и се понесоха във вече плътната мъгла. Таксито се пропи със миризмата на кръв и страх. Вече не му беше така приятно, в толкова тясното пространство. Отвори прозореца, но прецени, че е по- добре момичето да стои на топло и го затвори. Тишината стана подтискаща, когато Иван извика:
-Спря да диша... Какво да правя?
-До най- близката болница има поне 10 мин.- Спря таксито- Ако не и дадеш дара си тя ще умре!
-Да, но ако и го дам и аз ще умра....
-Така или иначе ще умреш...- каза го някак изморено и отегчено, вече се беше отказал да се опитва да говори с хората на тази тема, когато беше малък...- Чакай дръпни се.
Премести се на мястото на Иван, положи ръце от двете страни на главата и и освободи дара си. Не беше го правил преди- почуства нейната сила и слабост, а годините му започнаха да се преливат в нея и да стават общи. Почуства я близка, по- близка от всички на този свят, беше много странно усещане... познаваше я от преди от много отдавна... спомни си... след това забрави всичко.
След извесно време се почуства пак на себе си. Ясна стоеше в колата, така както я помнеше с лице цялото в кръв и невидими черти. Гледаше гоневярващо, а Иван го нямаше. В устата си усещаше горчилка, а стомаха му се държеше като пред повръщане. Бръкна под седалката си и извади шишето с ракията. Погледна часовника си, бяха минали няколко часа, след това отпи една голяма пареща глъдка, която го върна постепенно към живота му. Погледна пак към нея и и предложи бутилката, знаеше, че не обича ракия, но че от време на време пие.
-По добре ли си?- попита я
-Да.- пое бутилката и също удари една голяма глътка, при което се образува малък водовъртеж.- Много ти благодаря.
- Няма нищо.
- Знаеш ли какво точно стана?- върна му бутилката.
- Аз всъщност почти не разбрах какво стана, имам предвид за дара. Бях чувал, че като прелееш от своите години, живота ти се скъсява- и без това имам достатъчно години, които да проспя и още толкова да изям и пропилея. Хората знаят само това, даряваш на някой и губиш себе си, но това не е вярно- даряваш, за да се откриеш.
- Може би си прав, но....
- Прав съм, в теб аз открих един загубен аз. Ако искаш да ми се отблагодариш просто изживей тези години които аз ти подарих правилно.- пак отпи от бутилката.
- Но... Това... Незнам какво да кажа, така се обърках...- тя се приближи и го целуна по бузата- Сега след като твоя дар докосна моя, аз вече не мога да го използвам... А чак сега осъзнах, че точно това искам, защото това е най- прекрасното чувство на света- да се слееш с друг човек поне от части... Никога няма да бъда същата....
Тя отвори вратата и се изгуби в ноща.
****
Тази вечер промени и него, оттогава вече не бяш същия, раздаваше дара си на всеки който имаше нужда от него. Дари го точно 96 пъти и иначе дългия му човешки живот, стана съвсем късичък. Но това нямаше значение, защото той гонеше една своя детска мечта...
Когато беше малък още вярваше в силата на дара... Тогава той искаше да го даде на свойто куче, но майка му го спря и желанието му да помага изчезна. После прие за напълно естествено да има болници, въпреки, че хората можеха да се излекуват един друг само чрез докосване... Прие и подписа, на хората, близките им да не дават дара си за тях, под предлог, поне те да живеят дълго и "щастливо"...
Сега вече той, знаеше истината.... и лежеше в линейката на път към болницата. Знаеше, че умира, и няма кой да му помогне. Няма кой да го спаси по единствения възможен начин, защото всеки къта дара за себе си, всеки си го стиска и се надява на един неестествено дълъг живот, та би бил той и проспан...
Човек си мечтае, и си мисли за всичко което, може да направи за един такъв дълъг живот и спира само до там - мечтаенето... Лежи си сутрин в кревата и мечтае, вечер седи на масата или пред телевизора и мечтае... Пропилява живота си и мечтае, но не смее да го сподели чрез дара с живата на друг човек.... Мечтае и нито вижда нито хае... Докъто не се случва една катастрова и пиян шофьор не минава през паркираното ти такси... И тогава когато нямаш сили да поискаш помощ, да поискаш дара просто стоиш безучастно и съжеляваш за пропиляният живот и за пропуснатите миговете, когато ти би могъл да помогнеш на друг... Дори пред смъртта, човек не спира да мечтае... За свят в който би имало кой да ти даде дара...в който има повече прогледнали...
- Няма нищо сигурно в живота, само това бих искал да кажа.- промълви.
- Мълчете господине, почивайте.- отговори една маска за уста и чифт безчувствени очи, свикнали на къде, къде по страшни картини.
- Не го пилейте... - довърши
****
Наистина няма нищо сигурно в живота и не се знае дали на гроба му ще се съберат всичките 96 човека, знаещи силата на дара, но не можещи да я използват. А те биха могли да променят света. Те "слепите" биха могли да отворят очите на "надарените", да им покажат как да използват дара си, за да живеят хората наистина човешки... Биха могли, но кой знае, когато си има работа с човеци?