автор: nickyqouo

Скоростният влак се носеше безшумно по напечената от жестокото слънце лунна повърхност.
Прелиташе с огромна скорост край безжизнени пясъци, мъртви полета от безформени, грозни канари сякаш разхвърляни от безумен великан по надупченото лице на Луната. Край дебелите стъкла на илюминаторите се точеха и точеха
стотици километри мъртва природа. Влакът пътуваше дълго, някои от пътуващите дори бяха забравили кога са тръгнали, от къде идват и за къде пътуват. Понякога им се струваше, че пътуват толкова отдавна и толкова дълго, че дори звездите на
небето са променили своето положение, може би дори някои звезди вече изобщо ги нямаше на небосвода. Монорелсата се губеше някъде напред в безкрая на пустошта. Под влака се простираше бездната на дълбок кратер. Виадукт, солиден и здрав сякаш току-що съграден, го пресичаше и пренасяше влака и пътниците отвъд. Гмурваше се сред високи остри скали, чиито сенки понякога приличаха на гигантски войници застанали на вечна стража край своя пост на ръба на времето и пространството на кръстопътя на мрака и светлината, след това отново изскачаше под преките лъчи на безжалостното слънце и
продължаваше драматичния си път през вечния лунен ден през набразденото лице на спътника. Спътник? Интересно на какво всъщност бе спътник Луната. В небето освен бялото слънце и
като, че ли поразместените звезди, нямаше друго. Влакът прелетя с безумната си скорост край нещо което приличаше на руини от човешко съоръжение. Съоръжение ли? Какво бе това? Каква странна дума. И кои, всъщност са човеците? Кои бяха те? Усилието от формулировката на въпросите изтощи до смърт някои от пътниците. Намирането на отговор бе просто немислимо.
А и какво значение има и кой го интересува всъщност. Влакът бе постигнал максимална скорост, носеше се като сребристо-син дух над повърхността, слял се с енергийната релса която го водеше през мрак и светлина.
За страничен наблюдател влакът като че ли леко потрепваше и премигваше заради прозрачните силови щитове които го бранеха. Но някой страничен наблюдател дори би могъл да си помисли, че влакът не съществува и това е само образ, мираж. Сензорите уловиха препятствие някъде далеч напред по трасето. Мощната оръжейна система за отбрана се активира и взе необходимите мерки за да бъде в готовност когато влакът наближи препятствието.
Купчина камъни бе затрупала монорелсата, което бе доста странно тъй като наоколо нямаше големи скали и стръмни склонове. Откъде ли биха могли да паднат камъни и да затрупат
РЕЛСОВИЯ ПЪТ. Влакът взе решение. Залп изригна от предните оръдия. Мощните ударни лъчи разчистиха терена за части от
секундата. Отломки се издигнаха на стотици метри височина във вакуума обгръщащ повърхността и после поемаха надолу
удряйки напечените пластове прах и предизвиквайки сякаш нови взривове, този път от прахоляк и пясък. Влакът бе далеч напред, превърнал се в блестяща под убийствените лъчи искрица. Носеше се в мрака на вечния ден, в дълбоките простори проблясваха звезди, а няколко фигури облечени в тежки
защитни костюми започнаха да събират със смешни движения поради слабата гравитация, отломките на барикадата и да я струпват отново върху монорелсата. Може би влакът ще мине отново оттук през следващите хиляда години. Тогава може би ще успеят да го спрат. Една от фигурите изтупа ръкавици
от прахоляка, позачисти предпазното стъкло, обърна гръб на слънцето и погледна нагоре. Там имаше само звезди, но за него това бе повече от достатъчно. Влакът препускаше през осеяно с канари
пясъчно море. Отпред наближаваше голяма планинска верига, чиято сянка скоро го погълна. Мощните фарове
разхвърляха мрака на парцали и осигуряваха пътечка от светлина. Планината бе на километър-два, в твърдото и тяло зееше дупка. Влакът се гмурна в тунела. След известно разстояние щеше да се появи разклон, на влакът предстоеше да вземе решение в каква посока да продължи пътя. Профуча през стрелките, отклони се за части от секундата от правата линия, в широка дъга се отправи на юг /или на север?/, монорелсата отново се бе проточила напред в
безкрайността, права като конец.Фаровете я осветяваха сякаш светлинни години напред, някои от пътниците бяха заспали, а някои не спяха, но не бяха и съвсем будни.
Може би като се събудят ще си спомнят за къде пътуват и ще поемат управлението, ще облекчат влака
от задължението да търси и определя посоката. Тунелът се точеше километри, дни и парсеци. Понякога влакът контактуваше с него. Но все някога се надяваше да излезе. Ускоряваше лъскавото, източено сребристо-синьо тяло до степени противоречащи на законите на Вселената и пространството. Понякога изпреварваше части от времето.
Често стреляше с всички оръдия, стреляше неспирно и във всички посоки.Това му харесваше , сякаш го облекчаваше от невидим товар. Дори усилваше до максимум отбранителните щитове и те се раздуваха, компресираната енергия остъргваше с неудържима мощ стените на тесния тунел и го превръщаше в огромна, широка галерия в продължение на десетки километри. Внезапно засече разклонение, едва не го изпусна.
След необозримо дълга секунда фаровете загаснаха, влакът излетя на открито върху напукано и разкъсано плато което рязко свърши, монорелсата изчезна и влакът се носеше в пространството. Галактиката бе остаряла и разпръсната. Звездите бяха толкова отдалечени.
Освен една. Влакът се носеше към огромния балон на стара звезда която догаряше. Скоро потъна в огненото тяло. Обвит от пламъци и всмукван от мощното привличане потъваше и потъваше. Пътуването щеше да приключи, щеше да свърши най-накрая.
Очакваше всеки миг да изгори, чакаше последния проблясък, защото достигаше сърцето. Ето го туптящия възел на ядрения огън. Влакът го проби като игла и попадна в тунел. Фаровете се включиха. Разсичаха мрака. Кълцаха го на парчета, както обикновено ....но само толкова.
Влакът не вярваше, че пътят продължава, че няма край. Тогава реши да стори немислимото! Да спре! Започна да намалява скоростта. Почти бе спрял когато съвсем неочаквано изникна завой. Взе го много бавно, почти пълзейки. Зад завоя тунелът свършваше. Гладкото и недокоснато от стихии, време и природа,
сребристо-синьо тяло се източи навън, под открито небе. ЧУВСТВУВАШЕ ТРИЕНЕТО И СЪПРОТИВЛЕНИЕТО НА АТМОСФЕРАТА.
Отпред, само на няколко километра имаше гара.