автор: mantikor

Малкия и празен поглед на човечето се взираше в мен. Колко бе малък и колко човешки.
И един такъв простичък излизащ от дълбините на човешкото му мозъче. До него приятелчето му изглеждаше по същия начин - човешки. Всъщност, в целия автобус нямаше и една различна физиономия. Всички бяха еднакви и обикновенни. И както си седях и се взирах в хората, до мен седна някой. Не ми направи специално впечатление, докъто не каза:
-Колко обикновен ден? Не мислите ли?
Това по самосебе си си беше достта необикновенно твърдение, откакто всички единодушно и едновременно си пожелаха да бъдат просто обикновенни. Какво значеше това, никой не знаеше но странно защо цялото човечество изведнъж се хвана и си пожела едно и също нещо едновременно, а след това всички дружно дръпнаха кранчетата на тоалетните си и нивото на световния океан се повиши с незнам колко метра. Сушата бе погълната, а когато пак се показа над земята всички хора бяха като изляти по един калъп. "Глас народен, Глас божи"....
-Колко обикновен ден? Наистина не мислите ли?
Подяволите този ставаше нахален. Не стига, че някакъв изглеждащ досущ като мен, и мислеше като мен, а искаше и да споделям очевадното.
Съседът ми се усмихна лукаво и добави.
-Е драги ми, защо го приемата навътре? Нима мислите, че вече има индивидуалностти? Отговора е не!
-Нищо не искам да мисля! Искам само да ме оставите на мира...
-Защото ви е писнало от все същите разговори, с до болка еднакви на външен вид хора. Имате чувството, че всеки ден е като предишния и всеки път когато ви заговори някой по все същата тема, всичко се повтаря.
-И освен това...
-Да напълно ви разбирам. Все едно да направиш един запис и да го пуснеш по всички канали. По който и канал да погледнеш, все едно и също.
-Но...
-Ами знам, какво мислите, защото с това се занимавам. Изследвах определен брой пациенти и сега вече знам, какво мисли всеки човек по всеки въпрос и по всяко време. Много е лесно.
-Значи...
-Да. Все едно чета мислите, но всъщност не ги чета.
"Подяволите, това е по досадно отколкото да говоря с някой, който е мое копие. Поне там мога да да се изкажа."
-Съжалявам. Знам колко е неприятно за вас да не ви оставям да се изказвата. Прощавате ли ми?
-Да. Само ще съм ви признателен ако ме изчаквате!
-Разбира се!
-И може ли да попитам, защо въобще ме заговорихте?
-Ами много просто. Искам вие да сте следващия ми пациент. Разбирате ли. Аз се чувстам празен. И постоянно се опитвам да запълня тази празнина с чуждите чувства.
-Но нали те са еднакви. Подяволите всичко е еднакво!
-Да но не съвсем. Чувсвата са еднакви но личността не е, и аз ги асимилирам по различен начин.
-И какво печеля аз ако стана ваш пациент.
-Ами истината е че нищо не печелите. Но и нищо няма да загубите. Просто ще трябва да стоите до мен всеки ден докъто се возим в рейса. Няма да говорим. Аз просто ще "чета вашите мисли".
-Ами аз и без това всеки ден се возя в рейса.
-Благодаря ви! Знаех си че вие сте правилния човек. Всъщност можех да помоля и господина отсреща, но той е много досаден.
-Благодаря ви! Това беше доста добър комплимент.
-Знам, затова го направих!
Всеки ден, се возех, с този различен господин. Той говореше малко и почти винаги употребяваше мои мисли. И така мина една година, когато изведнъж аз се почувствах празен.
-Бихте ли ми отговорили защо, ми е толкова празно отвътре?
-Много просто. Защото аз ви асимилирах чувствата!
-Но нали те са мои.
-Да но аз ги изживях, по същия начин по който и вие и те престанаха да бъдат ваши чувства.
-Но това е ужасно.
-Защо да е ужасно вие сам се съгласихте.
-Но аз не знаех.
-И хората не знаеха като си пожелаха това положение. Е сега вече знаеш. Довиждане и благодаря още веднъж.
-И сега какво ще стане с мен.
-Много просто. Вие ще умрете. Сега вие сте празна черупка а аз съм вие. И честно казано дори ми харесва. Сега, никой не ще може да каже че не съм вие. Та ние дори изглеждаме еднакво.- той се засмя с глас. С моя глас и с моя смях.
След малко стана и си тръгна, а аз все така умирах, мислих си че не е честно, докъто до мен не седна едно обикновенно човече.
-Колко обикновен ден? Не мислите ли?-казах аз.