Малка е. Много много малка е кутията ми за писма. Лежи на пода като мъртва муха, която чака някоя педантична домакиня да я измете с погнуса. Постлана е върху ярко червена градина – плесенясало петно от вишнев ликьор. И се разлага със скоростта на охлюв, който се тътри по стръмното. (Кога успяхме да си създадем и спомени?)
В нея се сочат нечовешки пръсти. С изтръгнати нокти, които се врязват непосредствено и може би не нарочно, но точно в мен. Завиждат си. За безспирните остри танци по весникарския лист, за допира с небето, за целувките със завъртяните петолиния по челото ти. Ти пишеш с двете си ръце. Завиждам им, че могат да се слеят с мислите ти. Хапят се и си говорят за миналото. За стихийността, разпиляла мастилниците. За синьо-черните вериги, оковали перото, което сега е проскубано и някак кукувиче. Жал ми е. Толкова озлобени и мръсни не съм ги виждала никога. Настървил си ги да душат. Не мога да ти го простя. Това не са пръстите, чиято кожа поемах, за да знам, че съм жива.
А ти знаеше. Какво не ти достигна, да ми го прошепнеш, да го изсъскаш, да ми го натякнеш така, че да се разпилея на огледални стъкълца, за да те отразя, за да се ужасиш, а после и да те попия? Усещаше ли ме? Усещаше ли онази неприемлива свръхвисока чувствителност, която можеше да подлуди и камък? Защото... аз имах нужда да дишаш от нея. Имах нужда да изхрача всеки оловен топ от мен и да излъжа света, че се е преродил в пеперуда. Тогава с удоволствие щях да си го взема обратно. Имах остра нужда да натровя дробовете си с теб.
И ако ти не ме беше усетил...
Аз щях да ти простя безочието.
Знаех, че си въртележка от мастило, мисли и пръсти.
Но. Щях да те понеса.
И. Щях да ти простя.
Защото знаех, че мастилените хибриди са всичко друго, но не и рецептор за свръхчувствителност.
А ти усещаше и въпреки това се къпеше в тонове клеясал безполезен катран, който не можех и все още не мога да погълна...
Мисля си, ако беше нещо повече от безох хубав принц...
Кутията ми за писма щеше да бъде толкова толкова голяма. Щеше да покрие пода. И килимът щеше да бъде забравен. (Знам, че лъжа. Червеното петно не е ликьор.) Не, нямаше да го има въобще. И пръстите ти, вехтите ти, клонести пръсти нямаше да се сочат и мразят. И ръцете ти, дългите ти, увивни, пълзящи ръце нямаше да душат думите, с които никога не можеш да кажеш всичко... И аз и ти щяхме да живеем там. В кутията, където пръстите ти щяха да са нежни с времето.
Спрях да чета писмата ти.
Просто не ги разбирам.
Никога не съм ги разбирала.
Затова е малка. Много много малка е кутията ми за писма. Не стига за две голи деца... Все още я държа я на пода. В нея няма писма. Защото неизмерно силно исках да ги усетя. А бях забравила, че мастилените хибриди нямат мозъчен център, с който да отреагират на свръхчувствителността, с която исках да ги отстрелям. Те се разбягаха. Дали ги уплаших?
И така изведнъж всичко изчезна.
Ти какво очакваше?
С теб съм като жаба, потопена в епруветка с олио. Мастилото е запушило всичките ми пори, по-черна не съм била никога, ти ме гледаш с някакъв възбуден цинизъм и си мислиш за невъзможните пози, заклеймили писмата ти, а аз ще експодирам, ще експлодирам от тази твоя грозна реалност, която е тясна като буркана, в който държиш очите си...
Ти си чудовище.
И в теб просто не мога... не мога да дишам.