автор: merkator

Той изгаси лампите на лодката. Вече се виждаше крайбрежната светлина на острова. Сега можеше да я ползва за ориентир, а и по-ясно щеше да забележи патрулиращия катер. Само мониторите на джипиеса и сонара хвърляха в кабината призрачни отблясъци. Беше един часа след полунощ. Десетметрова дървена гемия с мрежообирачки и от към носа и от към кърмата. Обикновена, една от десетките на острова.
Капитана запали цигара. За миг се замисли, че огънчето на фаса се вижда от доста далече, но после тегли една майна на всичко и си наля бяло вино. Беше си сложил главата в торбата. Правеше всичко възможно да свърши работата тази нощ, колкото се може по-бързо от колкото по-безопасно. Някак претръпна и не му пукаше, дори и да го хванат ченгетата. Рибар на средна възраст, около петдесетте с обветрено, червендалесто лице и дълбоки бръчки. Прошарената му коса винаги стоеше някак рошава или несресана. Прости, вехти дрехи. Прост, вехт живот.
Щяха да му отнемат лиценза за риболов заради не платени данъци. И лодката. По-добре да бяха му предложили да си сложи сам примката. Цяла живот се беше борил с морето за хляба си. Никога не стана богат, но и никога не се бе чувствал застрашен или в опасаност. Докато не дойде кризата. Някаква шибана световна икономическа криза.
Сега светът се опитваше да го съсипе на старини. Все вярваше, че някак е успял да се измъкне от капаните му, че наблюдава цивилизацията от страни с насмешка и снизхождение. Но някак на края му поискаха сметката. Ако се опиташ да избягаш от обществото, то прави привиден жест на примирение и после се завръща като подла курва и ти го начуква с лихвите. Така мислеше той и вбесен от яд, една вечер в кръчмата прие задачата на пияна глава. Парите си заслужаваха, щяха да го измъкнат, пък и какво имаше да губи?
В трюма на лодката, под мрежите имаше пластмасова кутия с ключалка с шифър. Той не знаеше какво има в нея, не знаеше кода, не знаеше за кой е. Но предполагаше. Наркотици, нямаше как да е друго. Отплува към големия град на континента рано сутринта. По обед беше там, после тръгна пеша към рибния пазар. Повечето колеги го познаваха и присъствието му не будеше никакви съмнения. Отиде до посочената му сергия остави една мрежа уж за ремонт, а в опразненият чувал сложи кутията. Късният следобед се връщаше към острова. Сега му оставаше да предаде пратката на брега на "Синият Къмпинг" и щеше да се измъкне отново от лапите на алчното общество. Вече различаваше цветните светлини на кръчмата. В краят на плажната ивица бяха тоалетните.Осветлението им беше угасено, защото вечер не се използваха. Там трябваше да акостира и да се отърве от кутията. Половината пари беше взел, утре щяха да му дадат остатъка. Ако всичко е на ред.
Не се виждаха други лодки. Гореща, лятна нощ. Всички се бяха смесили с тълпите туристи. От всякъде се чуваше глъч и силна музика. Капитана мразеше лятото. Мразеше веселите празноглави чужденци, които пиеха по цели нощи и превръщаха спокойния остров в част от цивилизацията. Цивилизацията означаваше правила, а той мразеше и общоприетите правилата. Имаше си свои.
Кила на лодката заора в пясъка и спря. Чуваха се само леките вълни на прибоя. Някой запали фенер. Рибарят стоеше на носа с чувала в ръка.
- Ти ли си Пофе?! - тихо попита капитана заслепен от снопа светлина.
Човекът от среща се приближи и най-после се сети да изгаси батерията.
- Аз съм. Марк, как мина пътуването? - беше управителя на къмпинга.
- Всичко е на ред. Нямаше проблеми!
- Супер. Хвърли товара на пясъка до мен, няма нужда да слизаш.
- Знам. И не ми се и слиза. - капитана метна чувала и той тупна глухо до Пофе. - До утре и лека нощ.
- Ей, Марк.
- Да?!
- Гадна работа, а? - управителят не мърдаше от мястото си загледан в силуета на лодката и човека на палубата. Рибарят се спря.
- Кое Пофе?
- Ами тази криза! Виж до къде ни докара, виж какви ги вършим на стари години! -
- Аз правя това което трябва! Никой не ме кара на сила! Оцелявам някак с или без криза. Не ми пука за някакви шибани угризения. Ако те е страх от тъмното, вечер си стоиш в къщи Пофе! Нали? - мразеше такива тъпи хленчения от типа "целият свят е виновен за моите неуспехи". Никога, никой не обвиняваше за каквото и да е! Марк сам носеше кръста си.
- Ама Марк. Това са гадни наркотици, по дяволите! С това тровят децата ни, тровят младите хора! Това е отрова!
- Майната им на младите хора! Никой не им налива в устата тези лайна на сила. Имат мозък, имат сърце. Всеки прави своя избор. Аз моят го направих. - капитана запали мотора и включи светлините. Управителят на "Синият къмпинг" се скри с кутията зад тоалетните.
Лодката се отдели от плажа на заден ход, завъртя носа и потъна в чернилката от нощно небе и мастилено море.
" Майната им на младите хора! Все едно, когато ме видят децата не си казват - Майната му на дъртият рибар!? "
Марк запали цигара, отпи глътка топло бяло вино и нави руля към колибата си.