автор: actros1844

Когато, сам, тъй дълго си пътувал,
да търсиш,нещо по света,
животът ти,във път се е превърнал,
а пътят ти, във самота.

Самотен, цели си поставяш.
Самотен, в собствена война.
Самотен,трепеш се за двма,
да няма, вече, самота.

Самотен, в дългото пътуване.
Самотен, в своята борба,
от самотата да избягаш,
намираш си, отново, самота.

Сам, искаш, всичко да постигнеш.
Сам, искаш, времето да спреш.
Не искаш, сам да се завиваш
и сам, кат куче, да умреш.

Отровна самота, гори душата.
Безкрайна, тежка тишина.
Мълчи, залепнала, устата.
Нали,за двама,е света?!

Започваш, сам, да си говориш,
(избива те на лудост, май,)
и сам, със себе си, да спориш,
а споровете, нямат край.

Охулен, гонен, нагрубяван.
Спокоен, от кога, не си заспивал?
Самотен, от света забравен,
човешка дума, не си чувал.

Копнееш, в ледените нощи,
завърнал се от дълъг път,
да има кой, да те посрщне вкъщи,
и топли думи, да те утешат.

Че, всеки скитник, във живота,
местенце знае по света,
където, някой, те обича,
където,няма самота.

А, там, далеч от чужди хора,
за болката си, търсиш лек,
притихнал, грохнал от умора,
в прегръдката на близкия човек.

На своят праг,сега застанал.
Сега си вече удома.
Тук, има кой, да те посрещне.
Тук, няма, няма самота.

Душата ти, от студ скована,
усеща вече, нежността,
прегръдката, така мечтана,
уют домашен, топлина.

Втрещен, оставаш на вратата.
Камшик плющи в лицето ти.
Посреща те, на входа, самотата.
Отново, нея прегърни!

Домът ти, мигом, се превръща,
във дупка черна, тъй омразна.
Завърнал се, от майната си, в свойта къща,
през сълзи, да намериш празна.

Подгъват се във гърч краката.
Един въпрос, във въздуха тежи.
Отчаян рев, раздира тишината:
Нима, самотна, си била и ти ?

Объркан си. И мислиш за живота,
за своя път, за своята борба.
Живота, гаден, мачка те с охота.
Обречен си, да пукнеш, в самота.