автор: vitsavia

Застрашен от изчезване индивид
е епохата,
във която майки, любовници, дъщери
целуват белезите на мъжете...
Не челата им...

От състрадание са остарели синовете.
И от върхове!
Звънът на тъмното ги е повикал да преминат себе си.
Да ги надминем с обещанието, че ще излекуваме крилата им,
е фраза с привкуса на първа нощ,
загубила се по обратното течение на възмъжаването.
Дължим на свободата им не вяра и покорство,
а съмнение!
По голота за всяка кратка епопея в кухните ни
и по надгробен кръст за жестовете неприкрита гордост,
необратимо закъсняла да се хвърли от балкона на победите.

Довършваме вечерите им,
хрониките на телата,
споровете, изневерите.
Очакването пресушава и дъната на надеждите!
Къде по улиците и по дяволите се е дянал властелинът на моретата им!?
Закъсал може би в разкаляните тротоари на провинциалния печат.
От градовете им не е останал нито звук
след перушината на гълъба.
Напуснат по предчувствие е календарният им дом.
Издъхва през комина времето за дързост
и се срутва върху плочките.
И колкото парчета, толкова вселени
пренаселени с неразрешимите им битки за любов.

Изчезващ индивид
е и страхът,
че обяснението, край което акостират бягствата на синовете е възможно –
до зъби им е противоположен
от бащите наизуст отхранен в полугледките живот!
Не е многоетажно времето на възклицанията им...
Неразбираема е римата, с която
цикличните жени тактуват в митовете им
решени на самотност.

Ще проговорят някога,
ако не срутят кулата на личния си Вавилон
и ако хлябът по водите им
се върне пак на техния изчезващ остров...