автор: Remembrance

Счуха й се детски гласчета, като камбанки. Те се смееха, приказваха, пееха и въздухът трептеше от толкова искрени и положителни емоции. Тя продължи да върви, потънала в слушането им. Постепенно глъчта започна да намалява, гласчетата започнаха да приплакват, да хълцат, да замлъкват. Сърцето й се сви.
От време на време въздухът бе продиран от вик, от стон, от ридание. Накрая всичко утихна и плътността на скръбта и безутешието притисна дъха и надеждата й.
Тя падна на колене, свела главата си. В същия миг до нея се приближи момиченце и леко я докосна по рамото.
- Здравей, Отделена – каза тихичко то.
- Как ме нарече? – повдигна главата си младата жена, удивена.
- Така те нарече Той – каза простичко детето. – Каза, че си отделена. И ми каза да дойда при теб, за да ти покажа накъде да вървиш.
Момичето ахна.
- Значи ти познаваш Избрания?
Детето кимна.
- Той каза да побързаш. Каза, че няма време.
Момичето повдигна вежди и запита:
- При него всичко се случва, когато е речено. Защо да няма време?
Детето кимна отново.
- Точно. Но времето се скъси. Преди, за да се изпълни нещо казано, трябваха поне две години. Сега границата се смалява. И скоро ще чуваш насоките непосредствено преди да се случват нещата.
- Говориш така мъдро за толкова малко дете.
- Аз просто чувам неговия глас.
- Изумително. Води ме.
Младата жена стана. Детето я хвана за ръка, направи крачка напред и сякаш преминаха през нищото. При всяка една крачка действителността наоколо се променяше, като най-накрая се озоваха досущ пред огромните порти на Съда.
Пазачите се вторачиха в тях, отстъпиха крачка и паднаха в поклон. Тълпата наоколо се разшумя и отстъпи назад. Момичето не на шега се притесни. В този миг детето я дръпна за ръка и я поведе през портата.


/следва продължение/