Какво се случва, когато Дяконът огладнее? Кой ще го спре? Кой е избран от боговете за тази цел?Сашо Иванов-Демон или Ангел ?! Едва на 17 години! Но готов ли е той за такава важна задача?
(Текста е в едно време със случващото се в Червената луна вещае смърт)
Той бе вперил поглед в огледалото си. Лунните лъчи нахлуваха през прозореца и се отразяваха в сребристо-сивото му тяло. Беше сам. Застанал прав той едва виждаше лицето си в не много високото огледало. Въпреки че бе напълно отпуснат, личеше строината му фигура с ярко изпъкнали мускули. На тази светлина той изглездаше като изваяна от най-големия майстор скулпура. Инсполин! Гигант! Всемогъщ! Но той не гледаше тялото си. Бе съсредоточил вниманието си върху тъмно сините си, почти черни очи. В тях се четеше не могъществото, което от пръв поглед се виждаше, а страх!? Страх вплетен с неприкрита нежност и жал. Понечи да докосне образа си. Пръстите му едва бяха докоснали гладката повърхност, когато една кола мина под прозореца му. Светлината от фаровете й освети протегнатата ръка! Той я приближи до лицето си и внимателно огледа раните по нея. Прибра я плътно до тялото си и отново погледна към огледалото. Изви се леко, така че да види гърба си.Със страх погледна двата немного големи израстъка. За момент затвори синьо-черните си, спокойни очи, и ги отвори кървясали и яростни, червени, пълни с ярост и незагубващата се доза страх. Стисна юмрук. По скулите му се четеше гневът - твърде голям, за да бъде премълчан . Всички сухожилия се опънаха, всички мускули стегнаха. Ръката му се опъна сякаш беше стрела в тетивата на лък. Изведнъж тетивата се отпусна и ръката му се стрелна срещу огледалото. Преди юмрукът му да приближи повърхността, времето спря. Лунните лъчи замръзнаха, осветявайки полу-празната стая. Дори и стрелките на часовника спряха своята забързана и изморителна гонитба. Силата на удара не се изгуби в безвремието, а точно обратното-тя се запази същата в спряното време. Всичко бе спряло, освен мисълта му. Но и тя бе заслепена от гняв.
След няколо момента, ако имаше време, или след николко ( изобщо )... Той започна да се успокоява. Дори забеляза, че от ръката му започва да се стича алена течност, още преди мощният удар да е стигнал целта си. Огънят в очите му се изгуби, като светлината от изгаряща звезда в необятния и тъмен космос, и даде място на изумлението. Очите му възвърнаха предишния, макар и странен, цвят, дори се изпълниха със сълзи, когато времето възвърна силата си. По пода се разпиляха милиони парчета стъкло, някои оцветени в цвета на аленета течност, стичаща се от ръката му. Няколко мига стоя така. Не дишаше... не мигаше... можеби дори и не мислеше. Вдигна ръката си и избърса кръвта. С изумление откри, че по нея няма рана от която да извира кръв. Наведе се. Взе едно по-голямо парче от огледалото и се огледа в него. ДА! Сълзите му бяха тъй искренни, тъй святи, че вместо солената течност, той плачеше кръвта си. Тя се стичаше бистра и светла, по сребристо-сивите му бузи, а очите му се изсветяваха с всяка следваща капка. Той се вгледа в парчето огледало, което сякаш размъти образа и показа тъжни картини, които засилиха риданията... Той видя в малката цастица стъкло, как стои на ъгъла със своята любима, как разговарят и се смеят, как се целуват, как тя посяга да го прегърне, но докосвайки израстъците на гърба му, измъмря нещо и тръгнва с бърза стъпка към парка... Сълзите спряха! Очите му бяха станали искрящо сини-почти бели. И кожата му се беше изсветлила, а под него имаше малка локва кръв и стъкло.
Изведнъж стаята светна сякаш поразена от слънчеви лъчи. Той погледна часовника си-2:36! ,,Много е рано за слънце"!?Лъчите каточели се сляха на топка и му заговориха:
-Сине мой, крилете ти са готови...-Когато чу плътния глас изумлението в очите му изчезна. Тези думи го накараха да се извърне назад, за да докосне гърба си. Удивително! Имаше чифт прекрасно нежни и бели крила. С дълги прави и изключително красиви пера.
-Време е!-плътния глас прониза тишината и се изгуби сред ехото на празнатя стая. Той помисли малко. Не успя да отгатне думите на кълбото и го погледна въпросително.-Любовта ти е твърде силна за човек! Време е да станеш пазител. Ти знаеш кой си! Ти знаеш кой обичаш. Знаеш какво да правиш! Сега върви!
Кълбото привърши мисълта си и се разпръстна на хиляди парчета. Стаята отново стана тъмна, осветявана единствено от лъчите на червената луна. Той мълчеше! Мълчеше и гледаше през прозореца. Бе вперил поглед в небето, сякаш неразбирайки какво се е случило. Изведнъж прозорецът се отвори с трясък и едновременно с това се чу плътния глас:
-Сега върви! Тя има нужда от теб! Закъсняваш! Нямаш време!...
С тези думи Той разпери ангелските си, така отразяваши лунните лъчи криле, че сякаш светеха, бели, прекрасни криле. Огледа се със новите си небесно сини, почти бели, очи и отлетя през отворения прозорец към полумрака, парка и любимата си, за да я пази с най-силната любов и нежност на която бе способен!
Но бе закъснял...