Нямам време да умра. Така казваше баба, докато сваляше от котлона тенджерата със сърмите и изключваше фурната, в която се печеше бабината питка.
После баба се вмъкваше в изгладената бяла престилка, обличаше върху нея домашна, плетена бяла вълнена жилетка и излизаше за работа. Баба беше лекарка, акушер-гинеколог в болницата в град Х.
Излизаше в седем вечерта и се връщаше в девет сутринта. По това време сутрин дядо тъкмо се приготвяше да излиза и щом баба влизаше и трясваше вратата след себе си, дядо промърморваше под нос:
- Колко?
- Амидá роди близнаци! – например, казваше баба, и се захващаше да бърка тутманик.
- Аааа, златната циганка Амидá! Ами-да – ами-не! – шегуваше се дядо и след това излизаше за работа.
Той беше дипломиран счетоводител, но всъщност правеше компоти в консервената фабрика, защото след „Победата” беше лежал в Дирекция на милицията. Дядо все закъсняваше вечер и беше голям приятел с леля Краса, която лепеше етикети на компотите.
- Коя е Амидá? – питах аз, а после отивах да си играя в „спалнята” -- отделена със завеса по средата на единствената стая в малката квартира.
След закуска с баба се качвахме на междуселския автобус и отивахме на село. Баба хранеше с лъжичка майка си, баба Кина, която само лежеше. После обикаляхме бременните жени в селото – баба посещаваше всички, галеше големите им странни кореми и им биеше инжекции. Баба имаше толкова много неща за правене – да се грижи за мен, за дядо, за жените и бебетата, за баба Кина. Искаше ми се да мога да и помогна по някакъв начин, но бях съвсем малък.
Една сутрин баба си дойде, след като дядо, за пръв път, беше излязъл без да я дочака и аз бях прекарал сам повече от час в квартирата, преди тя да се прибере.
- Бабо! – извиках аз, щом тя отвори входната врата.
- Здравей, миличък! – целуна ме баба по бузата и се захвана да меси мекици за закуска.
- Бабо, дядо излезе по-рано! Отиде някъде! Бях сам! – разплаках се аз чак в този момент и сълзите потекоха в устата ми заедно със сополи от вечната ми хрема.
- Нищо, миличък. Баба вече е тук! – рече баба и продължи да бърка яйцата и брашното.
- А къде е дядо? – попитах аз по детски.
- Тръгнал е на работа по-рано. Но по пътя се блъснал с мотора. В едно дърво. Дядо ти е умрял – каза баба и заостъргва с лъжица полепналото по пръстите и тесто.
Мекиците онази сутрин бяха страхотни – баба ги беше направила с домашни яйца и сирене, а за десерт извади локум от стария бюфет.
На погребението на дядо бяхме само аз, баба и братовчед му Коци, който се надяваше да получи половината от къщата на село.
- Бабо - попитах аз – кога ще се върне дядо?
- Когато цъфнат налъмите! – рече баба и преля ракия и вино върху прясно зарития гроб.
И досега имам чувството, че баба имаше нещо да ми каже тогава, но не го направи, защото мислеше, че съм малък. Иначе тя нямаше проблеми да ми обясни защо живея с нея, а не с мама и татко. „И те умряха като дядо ти”, сподели ми простичко тя, когато я попитах. „Сега татко ти живее в София, а майка ти – в Стара Загора.”
Като малък много се чудех защо баба все повтаряше, че няма време да умре – умирането ми звучеше като нещо много важно, а за важните неща хората винаги трябва да намират време, нали? Баба умря преди три години -- двайсет години след дядо. Точно два месеца, след като се роди синът ми, и точно три дни, след като баба го видя за първи и единствен път. В деня, в който тя умря, ú бяхме на гости – не бяхме ходили от няколко месеца и я заварихме отново да обикаля къщите и да бие инжекции на бременните, въпреки че отдавна се беше пенсионирала.
Още усещам някакво пристягане в гърдите, като се сетя за внезапната смърт на баба. В онзи ден с жена ми решихме да притъпим чувството за вина от това, че не бяхме ходили от толкова време да я навестим. Жена ми ú наготви сърми, а аз изчистих къщата и двора от стари боклуци.
Чудя се дали баба не умря, защото ú освободихме малко време. Умря точно когато за първи път от толкова години се почувствах достатъчно голям, за да мога да и помогна.