автор: panbal

( разказ за прехода )

Вятърът на промените издуха предишното житие-битие и на братовчедите Киро и Мето. Принцовете на живота, както ги наричаха в селото и в целия Сърт.
От бурни гуляйджии и веселяци, безделници и бърборковци, станаха върли политици.Чада на Демокрацията. Лица на Новото време. Какви ли чудеса не правят няколко полуразвалени порции кебапчета и още толкова шишета вкиснала бира – аванта? Могат да докарат на човека разстройство, но могат да го коронясат и за знаменосец!
- Вие – каза им един ден тържествено изпъчен окръжният организатор на новата партия - се очертавате като най-сериозни наши активисти. Били сте репресирани от досегашната власт, участвате във всички наши прояви, абонати сте на вестник „Демокрация”…Затова сме решили да ви поверим знамето на селската организация. Носете го, развявайте го високо и гордо, пазете го като светиня като истински българи и патриоти!
Присъстващите на скромното тържество в клуба се спогледаха учудени, изненадани и невярващи на ушите си, но си замълчаха. С тия висши отговорници и организатори, грандомански и диктаторски настроени, не можеше нито да се спори, нито нормално да се говори. Може би тоя, брадатия от окръжното ръководство, се беше хванал на всеобщото мнение за братовчедите, че те са наистина едно интересно, самобитно, уникално явление!?
Да, де факто, така си беше. Първо като продукт на биологията. Колко братовчеди, например, познавате като деца на двама братя и две сестри? Второто беше шега на физиологията: Единият, по-малкият – слаб, източен, сух и кокалест, с кокоша главичка, а другият - пълен, широкоплещест, шкембелия, с къси крака и патешки вървеж; сплескан сякаш с парен чук, за да се смали до вида на жива, коркова тапа! Като не можаха в продължение на своите тридесетина години да се реализират с учение, труд, талант, професионализъм, наложиха се на вниманието на хората с атракционната си клоунада. Разказваха познати и измислени смешки, водеха конферанси на сватбарски и общоселски тържества, участваха с доста самобитната си пантомима в читалищната самодейност, а отвреме-навреме и поработваха нещичко. На парче, без използване на целия си трудов капацитет, пазеха се от преумора. И понеже притежаваха доста солидно количество чувство за хумор, слушателите им трудно можеха да се ориентират, кога говореха нормално, кога се шегуваха, и колко им чинеше пипето. Затова може би не само съпартийците им, но и половината село се изненада, когато Киро и Мето станаха знаменосци на новото синьо знаме на селската организация.
И двамата приеха високото доверие с ентусиазъм и себеотрицание, присъщо само на полковите и армейски знаменосци от военната история на България. По време на общоселски събрания, организирани участия в митинги, протестни шествия и всякакви акции в окръжния град, братовчедите бяха в първите редици със знамето. Вчесани, избръснати, празнично наконтени като за сватбено тържество. Редуваха се да носят и пазят знамето в домовете си. А по време на акции, важни, авторитетни личности с национална известност, им се усмихваха отблизо, поздравяваха ги с ръкостискане, потупваха ги приятелски по раменете.При тези обстоятелства съвсем естествено и нормално, лека-полека, се промени и отношението на довчерашните зевзеци към братовчедите. Никой вече не ги наричаше, с крива, загадъчна усмивка „лумпени„бродяги”,Крачун и Малчо”, „лентяи”,”непрокопсаници”.Напротив! Отдалеч ги поздравяваха, канеха ги на своите маси в заведенията, черпеха ги с водка и кебапчета, сочеха ги като обекти на внимание на всеки приходящ журналист и политик. А такива, в настъпилото предизборно време, не липсваха. Поради липса на хотел, на някои от височайшите гости дори им се налагаше да приспиват в домовете на знаменосците.
Но съгласно неписаните закони за човешкия възход, внезапната, пресилена и рехава популярност, поражда и проблеми. Особено в случаите, когато става дума за две фамилии, за двама братовчеди с твърде различни образи. Като дух и материя. Най-големият им проблем се оказа, че изглежда, едновременно бяха повярвали, че са станали вече известни политици.В селото, в Сърта, в окръга. Защото първата свада, която избухна между Киро и Мето беше за поста регионален пълномощник на новата партия. Никой от двамата не спечели тайния избор и това още повече наелектризира, активира и озлоби двамата един срещу друг. Всеки си мислеше и говореше, че той е най-подходящият, че другият е виновен за провала му. В борбата за достойнство, престиж и заслуги към Новото време, непонятно как и защо, се увлякоха и двете фамилии на знаменосците. Дългогодишната вярност и преданост към Партията-ръководителка и към колективното земеделие, наречено ТКЗС, което доскоро защитаваха с нокти и зъби, както се казва, предателски отстъпи на възможността да получат някакви облаги от новата власт чрез своите V I P – активисти. Такива тежки приказки си наприказваха братята и сестрите, такива обиди си издумаха, толкова потайни кирливи ризи си изкараха на светло, че цялото село се сепна и потъна в неудобно мълчание. По него време се разчу и понесе от уста на уста една мъдра приказка на даскал Петко, доайена на селските старейшини, която той изрекъл в селската кръчма, наречена вече СНЕК –БАР:
-Щом тая демокрация обърка досегашния мирен и образцов живот на братовчедите…може и нашия да преобърне наопъки!
- И аз тъй мисля, старче! - обадил се един пийнал мъж, от постоянното присъствие в бара, и попитал празното пространство пред двойния си поглед: - Само че не зная…как по-точно ще ни преобърне? С главата надолу…или…или с краката нагоре? А?...
Присъствалите на този разговор в СНЕК- БАРА уверяваха, че старецът се сепнал от въпроса, позамислил се, после ядовито и още по-мъдро отговорил:
-Че то не е ли едно и също, бе диване такова?! Тъй или иначе – все ще ни лъснат голите и гладни задници!

Най-голямата свада между братовчедите и двете фамилии се развихри в кулминацията на предизборната борба. Кой да носи постоянно светинята на селската организация! Всеки от знаменосците обяви мораториум на досегашната договореност да се редуват или да теглят чоп. Защото всеки искаше той да бъде начело на колоната или в президиума. И се мъчеше да докаже, че той е по-големият активист и демократ. Като нямаха по-съществени доводи, хващаха се и за дреболии, които съвсем принизяваха нивото на спора.
-Ти не заслужаваш да бъдеш знаменосец! - каза една привечер Мето, когато се прибираха със знамето.-Не си платил членския внос за два месеца!
-Хайде, не се пиши по-голям Христос от мене! – контрира веднага Киро.-А ти не си възобновил абоната за второто тримесечие за „Демокрация”! И нито една листовка не си разнесъл!
-Че ти да не си по-голям активист от мене, бе келеш?! На нито един от митингите не съм те видял да скачаш като мене, да викаш „Долу червената мафия!” или да хвърляш картофи и яйца! Ама защото беше партиен член, нали?
-Стига си ми пилил мозъка с това партийно членство, бе мошенико! Какво като съм бил? И ония от Националния комитет на партията са били…Само членски внос съм плащал. И ти беше комсомолски секретар. И ти не си…
- Какво не съм? – наежи се дебелият Мето, готов за ръкопашен бой.- В затвора съм лежал за тая демокрация!
- И аз съм лежал!
- Да, но 18 дена по-малко!
-Хайде, не бъркай със знамето с пандиза! Защото много добре знаеш, че попаднахме зад решетките като кокошкари, а излязохме като политически…
Това биографично припомняне стана преливащата капка в разправията на площада. Зачервен от нерви и безсилие да изкара по-съществен аргумент в своя защита, възпълничкият Мето изпусна контрола над ръцете си. Замахна с тежките си юмруци последователно и като булдозер прегази братовчед си, който и повален на земята, продължаваше да стиска дръжката и да брани знамето. В незавидното си положение на самоотбрана, той все пак успя да ритне дебелия си братовчед в слабините и да го повали до себе си. В такова състояние ги завари един притекъл се на помощ съсед. Понечи да ги разтърве, да ги изправи, но като видя, как двамата неадекватно го гледаха с изцъклени очи, отдолу нагоре, вкопчени яко в дръжката, изцъка с език и весело подхвърли:
-Вие… какво бе? Сценка ли някаква репетирате?...”Поборници спасяват Самарското знаме”! Ха-ха-ха!
Междувременно насъбраха се и други зяпачи. Като видяха катастрофално падналият в праха авторитет на знаменосците, един след друг се отвориха на шеги и закачки от времето на недалечното минало…
А двамата поборници, както ги нарече съседът, правеха отчаяни опити да се изправят на крака, без да изпукат дръжката на знамето. В един момент, когато масивното коляно на дебелия братовчед се озова над чепа на дървото, то не издържа и се счупи. И така, щом криво-ляво се изправиха на крака, наежени и озлобени, синият плат се озова в ръцете на Киро, а по-голямата част от дръжката – в лапите на Мето.
Този петъчен ден се оказа черен Петък за двамата братовчеди и за двете фамилии.
Театрото, което разиграха на площада, обиколи с мълниеносна бързина селото и околните села, стигна чак и до окръжното ръководство. Най-после отговорните господа за реда, дисциплината и поведението на хората в новата партия разбраха, че Киро и Мето бяха доста неподходящи за знаменосци, уронващи авторитета на селската организация. Купиха ново знаме, намериха и нов знаменосец. А на братовчедите поставиха ново поръчение – да разпространяват предизборни агитационни материали: листовки, брошури, плакати , шапки, фланелки…Някой дори им обеща да ги направи застъпници или членове на секционните бюра, но доколко това беше официално решение или поредна шега с полуадекватните новоизлюпени активисти – никой и по-късно не разбра.

Видно беше, че след счупването на дръжката на знамето, в живота и поведението на героите на този разказ, настъпиха отново неочаквани и непонятни на пръв поглед промени. Нямаше го вече единоборството, състезателният дух за преднина; нямаше я предишната злоба за елиминиране на противника; новите задачи се изпълняваха вяло и през пръсти, без хъс и натягане. В същото време и двамата си търсеха каквато да е хамалска работа и възможност за изкарване на левчето поне за хляба. Тогава един от двамата арендатори им предложи обслужване на машинния парк като общи работници и те веднага приеха. Арендаторът-другоселец минаваше за добър, разбран, народен човек; на много хора помагаше с каквото може. Имаше и подчертано чувство за хумор, та веднага се включваше на вълната на всяка компания. Затова намери бърз подход към болната тема и мазола на новите си общи работници – съдбата на знамето, по-точно, на двете половини, които притежаваха. И понеже те продължаваха да се вживяват в ролята си на първи знаменосци на синьото знаме в селото и в Сърта, реши да си направи един малък, личен, експеримент. Да разбере, ей така, за себе си, що за хора бяха тия нови демократи, с които му се налагаше да работи ; какви морално-етични ценности притежаваха и изповядваха, доколко бяха наистина честни и предани на новата идея… Но докато той чакаше най-удобния ден и час, за своя експеримент, жадните за раздумка, шеги и любопитство селски зевзеци, изглежда го бяха изпреварили. Те пък от своя страна искаха да разберат, кой от двамата е по-голям знаменосец, тъй като синьото знаме с късата дръжка се появяваше ту пред едната, ту пред другата фасада на двете съседни къщи. По този начин с риторичните си и преки въпроси и разсъждения за ролята, мястото и символа на знамето, те отново разпалваха позатихналата вражда между братовчедите и фино, деликатно, ги настройваха за противодействия.
След едно яко почерпване в СНЕК – БАРА сеирджиите така внимателно и целенасочено обработиха и насъскаха Киро и Мето един срещу друг, че на тях не им оставаше нищо друго, освен да се изправят настръхнали и решителни за жестока саморазправа. Сега словесният им двубой имаше съвсем други акценти и посоки. Толкова безсмислени и щурави, че по-трезвите около масите се питаха на ум, дали братовчедите не разиграват някоя театрална сценка!
-Аз бях…аз бях знаменосецът! - викна с присвити очи и смръщено чело Киро. Изгледа с разцентрования си, пиянски, поглед околните и подхвърли нервно: -Даваха ме и по телевизията! А вий…кво ми се правите на шушумиги, че не знаете?
-Парче плат имаш ти, а не знаме!- отвърна му наежен другият.-Дръжката е у мене. Дръжката извисява идеята и каузата! Иначе…всеки шивач щеше да бъде знаменосец.
-Точно така! – подметна философски Киро.- Плата, материята, цвета на знамето, мой човек, е символът на идеята и каузата, а не дръжката!
- Е, да! – усмихна се на криво по-малкият братовчед.- Моята дръжка може да носи и друго знаме, но твоят плат…
-…моят плат също може да носи друга боя! Но ако на твоята дръжка окачиш друго знаме, що за патриот и знаменосец си бил! Просто дръвник…
В този дух театрото на двамата продължи цял час. Възбудените гласове стихнаха изведнаж, когато в СНЕК- БАРА се появи арендаторът. Сториха му място, омеши се с пийналите веселяци, викна високо „По едно за всички, бармане!” и много бързо се включи в темата на разговора. Когато даде знак, че иска да говори, мъжете едновременно замълчаха. Чинно, с насочени погледи към елегантната брадичка на мъжа с къдрокосата глава и приятното, усмихнато лице. Където и да се появеше, каквото и да кажеше – слушаха го с раболепно внимание. И с не малко скрита завист към икономическата му мощ – 10,000 декара земя, супермаркет в центъра, верига магазини по селата от Сърта, кланица…
- Слушайте! - обърна се той към братовчедите и отново повтори това, което няколко пъти им беше втълпявал по време на случайните срещи и почивки в машинния парк.-Престанете да се правите на клоуни и да се излагате с вашите спорове, кой е по-голям активист и знаменосец! Друга може да бъде вашата сметка и вашия късмет. Това първо синьо знаме, което сте носили и пазите, макар на части, е историческо! По-точно, ще бъде някой ден историческо, музеен експонат, като първото знаме на демокрацията в селото…Сега, тук пред всички, ви правя делово предложение: искам да го купя! Кажете, колко ще му искате?
Пийналите веселяци изведнаж отрезняха и го загледаха мълчаливо, притеснено и под вежди. Пръв се окопити от стреса на необичайното предложение, Даскала. Доайенът на селските старейшини. Столът под него скръцна няколко пъти заканително, изгледа поред околните, които все още бяха извън СНЕК- БАРА и още не бяха асимилирали думите на новия селски чорбаджия. После тихо и с вълнение продума:
-Вие…господин Петров, и знамена ли вече купувате?! Не ви ли стига нашата бащина земя, нашата безумно евтина работна ръка, нашата селска бедност, от която печелите луди пари?
Арендаторът се сепна от неочакваната атака, усмивката му застина, присви очи, стисна инстинктивно зъби и юмруци, но героично овладя предизвикателството и реши да я удари на шега:
-Е-е-е, даскале! Че може ли така? Вие, старите кримки, всяка дума в тоя бар на идеология и политика обръщате!
- А вие само на пари и търговия ли…
- Други са днес времената. Всяко събитие, всяко явление е продукт на времето, вие поне добре го знаете!
- Не е така! Има морално-етични стойностни, на които се крепи равновесието на света! Те нямат и не могат да имат цена за покупко-продажба!
- Всичко на тоя свят, Даскале, си има цена, която…
Не го оставиха да довърши мисълта си. Гласовитата компания, както изведнаж беше млъкнала, така изведнаж избухна. Остри реплики и спорове я разделиха на две неравни половини. Няколко млади, разпалени гласове, без колебание се обявиха в твърда защита на Арендатора:
-Прав е г-н Петров!..Стига с тая идеология и политика, бе!...Не виждате ли, докъде ни докараха и едните, и другите?...Знамената и лозунгите не хранят…Който плаща, той е нашият…
Младият мъж с раздвоения от евтиното вино поглед, не можа да обясни, кой е този „нашият”, тъй като гласовете на опонентите му бяха по-многобройни и по-гръмогласни, подкрепени и с няколко вдигнати в закана бастуни:
- Прав си, Даскале!..Знамена не се купуват и продават!...Знамето е символ, икона! Вяра и надежда, кураж!...Че има ли народ, държава, партия без знаме, бе хашлаци такива! Хаймани и безродници! Дървени философи!
-Ама чакай бе, скъпи учителю! – попита едно ухилено младежко лице.- Ти за кое знаме ни говориш! Ако е за националното…военното – то е друга работа. Или за вашето, червеното…
-Няма значение! – отвърна му троснато старият учител. –Изобщо говоря…за знамената! Защото зад всяко знаме…под всяко знаме има хора. Хиляди, милиони… А без каквото и да е знаме те се превръщат в тълпа, в пощуряло стадо овце, в анархия…В анархисти като вас!
-Ние ли сме анархисти, бе дядка? – озъби му се друг млад човек.-Ние, дето нямаме работа и трябва да се молим на новите чорбаджии за хляба си?! Още малко и фашисти ще ни изкараш!...
Междувременно, докато разправията набираше скорост, арендаторът се беше отстранил с братовчедите на съседната маса и разговорът там ставаше все по-делови и конкретен:
-Хайде, какво ще му мислите! Предложението ми важи само за момента. Плащам веднага в брой…Не слушайте Даскала – времето на големите приказки отмина.
- Но-о…как така…изведнаж?! – запелтечи дебелия.- Нали знаеш…то знамето не е цяло…Колко даваш за дръжката?
- В такъв случай – намеси се предпазливо другият братовчед, потънал в свои блажени размисли, - аз пък ще питам за плата…за същинското знаме?
- Абе вие майтап ли си правите с мене или сте повече улави, отколкото изглеждате? Казах: купувам знамето с дръжката естествено! А как ще делите парите – това си е ваш проблем!
Братовчедите Киро и Мето се спогледаха и отново потънаха в неспокойно мълчание.Вярата в новата идея и кауза, която така мъжки и самоотвержено защитаваха, крачка след крачка отстъпваше.Заднешком. В този миг всичките им досегашни спомени, мисли, неприятности и радости около синьото знаме, сякаш потъваха в небитието. На тяхно място се появяваха само неясните очертания на деформираните цифри на сумата. Сумата, която трябваше да издумат, тъй като друго предложение, друг късмет, нямаше да има.
-Щом казваш – заумува най-после на глас по-възрастният братовчед, - че всяка част на знамето била историческа и след време щяла да струва повече…както вървят цените и нещата…аз мога на тая дръжка и друго знаме да сложа! Нали така?
Арендаторът направи мимика и жест на отчаяние, който означаваше „Хайде, разберете се, докато си изпия ракията!” и се зае да преглежда някакви документи от папката, която носеше под мишница.
-Можеш и конска опашка да сложиш! - викна Киро втренчил острия си поглед в Мето.- И аз мога да прекарам плата през боята на червеното великденско яйце! А ти още ли не разбра – сниши гласа си той, - че ни искат двете части?
- А как ще се разберем за парите?
- Голям глупак си! Ще изпуснем птичето!...После …
- Двеста лева много ли са? Нямам представа, как вървят знамената!
Арендаторът се размърда, затвори папката и попита:
- Решихте ли?
- Е, хайде да не бавим пазарлъка! - оживи се Мето.- Двеста лева! А?
„Двеста лева” изречено малко по-силно от дебелия братовчед, стопира веднага гласовете на шумната компания около двете маси. Мъжете един след друг протегнаха шии и отправиха любопитни погледи към тримата, които изглежда бяха приключили разговора си за цената на историческото първо знаме на новата партия в селото.
В този момент Арендаторът използва затишието, вдигна ръка за внимание и като посочи с пръст двамата си събеседници, каза със съвсем друг, сериозен, необичаен за него глас:
-Чухте ли? Казаха си най-после цената. Искат двеста лева за знамето, с което ходеха по митинги и шествия във Варна! Знамето, което изпокара не само тия двамата, но и техните фамилии. Синьото знаме на демокрацията, за което доскоро бяха готови да се бият и трепят до кръв на селския мегдан. Ще им дам не двеста, а триста лева! И както съм обещал, ще запазя знамето като история, като спомен от първите години на промяната…Но повече работа с такива знаменосци като тях…не искам да имам!
В настъпилата, още неосъзната гробна тишина, Арендаторът отброи триста лева и тупна банкнотите пред братовчедите. После стана, махна с ръка за довиждане към застиналите човешки лица и викна на бармана:
- Още по едно за всички! А за знаменосците - двойни ракии!
След като господин Петров излезе от бара, хората все още мълчаха с наведени глави. Дай-после Даскала не издържа на мълчанието и викна:
-Хайде, какво чакате? Вземайте парите! Спечелихте ги честно! Като истински патриоти и българи!
Братовчедите сякаш се пробудиха от кошмарен сън и едновременно посегнаха към банкнотите.
Панчо Недев