автор: Remembrance

Тази светлина! Изгаряше очите ми!
- Тайната. Тайната – повтори настойчиво той.
Стоях онемяла. Само миг след като го бях зърнала, бях изправена пред външността на вечността.
- Откраднал си очите ми! – едва промълвих, докато се опитвах да разбера какво става.
- Не аз, ти моите си окрала – не остана по-назад той.
- Добре. Имаме общи очи, така може ли?
Той кимна.
- Става. Звучи добре. При все, че е неразбираемо.
- Каза нещо за тайната?
- Не успях да я разгадая.
- Липсвали са ти очите ми – спонтанно предположих аз в контекста.
- Каква е връзката?
Кимнах на свой ред.
- Имаш нужда и от моите очи, за да разбулиш тайната. Твоите не стигат.
- Аз искам моите да са ми достатъчни.
- Е, не може – игриво се троснах аз. – Създадени сме в комплект и ще трябва да се примириш.
- Добре де. Гледай сега, за да мога да проумея всичко.
- Не можеш да проумееш всичко. Можеш да почувстваш много обаче.
- И как ще разбера какво чувствам, ако не го видя ясно и не го проумея?
- Ще ме ядосаш – смотулевих аз шеговито, потърквайки очи. Светлината просто изпиваше.
Така стояхме на ръба на реалността и се взирахме във вечността известно време.
- Дясната ми ръка се схваща – оплаках се.
- Сигурно много силно те държа – рече той и отпусна хватката.
- От колко време идваш тук?
- Откак се помня. Цяла вечност.
- За Бога! Та ти стоиш пред нея...
- Тайната! – потрети той. – Вгледай се и ми кажи какво виждаш.
- За какво искаш да знаеш аз какво виждам?
Той изпъшка.
- Ти го каза вече. Явно ми трябват и твоите очи, за да разбера тайната.
- Призна си! – победоносно изпънах шия.
Той помисли миг и май реши да промени тактиката.
- Моля те, моля те, моля те. Кажи какво виждаш.
- Светлината ще ми извади очите. Друго не виждам.
- О, Боже! – възкликна той. – А пред мен е тъмно като в рог!
Това ме доведе до блестящо проникновение.
- Трябва да съумеем да съчетаем очите си. Тогава ще видим нещата и сенките им, и ще успеем да различим съществуващото.
- Как ще направим това обаче? – въодушевено прошепна той. – Как ще можем наистина да погледнем заедно?
Усилена мисловна дейност се изписа на челото му.
- На грешен път си – изсумтях.
- Че аз още не съм тръгнал! – леко се нервира той.
- Докачлив си. А с мен може да си спокоен – усмихнах се аз. – Аз не бързам.
- Няма време – изпъшка той, макар и с по-спокойна нотка. – Няма никакво време.
- Защо? – учудих се аз.
- Дадено ни е определено време, за да видим тайната, след това тя ще започне да се осъществява. Ако не сме я проумели навреме, за нас ще е фатално.
- Това как го разбра?
- Докато идвах тук сам, имах време да чуя някои неща. Но не можех нищо да видя! Само тази тъмнина!
- Спокойно – вметнах аз. – Досега си и чувал, и виждал – при все, че една тъмнина – но май не си почувствал тайната.
- Почувствал ли?
- Шшт. Чуваш ли нещо? – запитах го аз. Очите ме боляха силно. Затворих ги. Усетих ръката му – топла, изящна, силна. Чувах равномерното му дишане.
- Защо затвори очите си? – почти отчаяно попита той.
- Шшт! Затвори ги и ти, и слушай!
Рамото му допря моето.
- Чувам само дъха ти.
Аз замълчах.
- Усещам присъствието ти.
Продължавах да не казвам и дума.
- Чувствам съществото ти – продължи той. – Топлината ти, вълнението ти, емоциите ти. Толкова силно ги усещам, невероятно е!
Тихичко се усмихнах.
„А чуваш ли мислите ми?”
Ръката му трепна. След миг леко стисна моята.
„Невероятно...” – повтори той, но в своите мисли.
„Предлагам едновременно да отворим очите си и да видим дали нещо се е получило”.
„Добре”.
Едва решили това, побързахме да го изпълним.
Стонът му дълбоко ме развълнува. Болезнената светлина липсваше. Привиквайки към новите условия, очите ми различиха необятна шир и милиони хора.
- Това ли е тайната, която търсеше? – зачудих се аз.
- Всъщност не – каза така тихо той. – Тайната си ти.
След това ме дръпна за ръката и ме поведе напред.