автор: Snejen_bor

Какво, че ме погазиха отново,
какво че ме гарнираха със жлъч,
душата ми защо разлиствате,
та тя е светла като лъч?

Във сянката си ще се свия,
смразена и прекършена без дъх,
ще взема аз да се напия
със римите ви, ведър лъх.

Не искам да усещам времето
превива ме, ох, плачеща върба,
но жажда чувствам, пак ще пия,
от тежка стомна с красота.

Опива ме червеното мушкато
и птичките, жужащата пчела
как пие гроздето налято
и макове сред тръни и цветя.

И ако накой ден повехна,
цвят обрулен, в самота,
то устните ми само намажете
с капка пълна с красота.