автор: LittlePerfectC

Тя пeeше отвъд гения на морето.
Водата не е имала никога разум или глас.
Като тяло, цяло тяло, с трептящи
Празни ръкави; и все пак мнимото движение
Предизвиква непрестанен вик, вика непрестанен вик,
Чужд за нас, въпреки че го разбираме,
Нечовешки, от великия океан.

Морето не е маска. Нито пък е тя.
Песента и водата не се сливат в едно
Въпреки че тя пееше каквото чу,
защото песента звуча дума по дума.
Може би във всяка фраза бучаха
Мощната вода и задъханият вятър;
Но нея чухме, а не морето.

Защото тя е създателят на песента.
Вечно забуленото трагично море
Е само мястото, край което тя вървеше, за да пее.
Чий е духът? Питаме, защото знаем
Че търсим душата и знаем
Че трябва често да питаме за нея, когато пее.
Ако бе само черният глас на морето
Издиган, обагрен от много вълни;
Ако бе само чуждия глас на небето
И на облаците, на потънали във водата корали,
Колкото и чисти, те биха били само въздух,
Реч изтръгната от въздуха, летен звук
Повторен в едно безкрайно лято
Ала само звук. Но то бе повече,
Повече от гласа й дори, и от нашия, сред
Безмислените скокове на водата и вятъра,
Театрални разстояния, бронзови сенки се трупат
В далечни хоризонти, хълмисти атмосфери
От небе и море.

Нейният глас правеше
Небето най-силно на здрачаване.
Тя измери в часове самотата му.
Тя бе единствен създател на света,
В който пя. И когато пееше, морето,
Каквато и същност да притежаваше, се превърна в същността
На песента й, защото тя бе създателя. И тогава,
Когато я съзряхме да крачи там сама,
Знаехме, че не бе имало за нея друг свят
Освен света в който пееше и който, пеейки, създаваше.

Рамон Фернандез, кажи ми, ако знаеш,
Защо, когато пеенето спря и се обърнахме
Към града, кажи защо стъклените светлини,
Светлините в рибарските лодки закотвени там,
Като се спускаше нощта,във въздуха кръжеше,
Овладяха нощта, разделиха морето,
Нарисуваха светещи кръгове и огнени стълбове,
Все по-дълбока, магична, подредена, нощта.

О! Благословен гняв за ред, бледи Рамон,
Гнева на създателя да изтръгне от морето думи,
От благоуханнте врати, слабо-звездни – думи,
И от нас самите и от прадедите ни,
В едно по-призрачното измерение, по-страстни думи.



The Idea of Order at Key West
Wallace Stevens

She sang beyond the genius of the sea.
The water never formed to mind or voice,
Like a body wholly body, fluttering
Its empty sleeves; and yet its mimic motion
Made constant cry, caused constantly a cry,
That was not ours although we understood,
Inhuman, of the veritable ocean.

The sea was not a mask. No more was she.
The song and water were not medleyed sound
Even if what she sang was what she heard,
Since what she sang was uttered word by word.
It may be that in all her phrases stirred
The grinding water and the gasping wind;
But it was she and not the sea we heard.

For she was the maker of the song she sang.
The ever-hooded, tragic-gestured sea
Was merely a place by which she walked to sing.
Whose spirit is this? we said, because we knew
It was the spirit that we sought and knew
That we should ask this often as she sang.
If it was only the dark voice of the sea
That rose, or even colored by many waves;
If it was only the outer voice of sky
And cloud, of the sunken coral water-walled,
However clear, it would have been deep air,
The heaving speech of air, a summer sound
Repeated in a summer without end
And sound alone. But it was more than that,
More even than her voice, and ours, among
The meaningless plungings of water and the wind,
Theatrical distances, bronze shadows heaped
On high horizons, mountainous atmospheres
Of sky and sea.

It was her voice that made
The sky acutest at its vanishing.
She measured to the hour its solitude.
She was the single artificer of the world
In which she sang. And when she sang, the sea,
Whatever self it had, became the self
That was her song, for she was the maker. Then we,
As we beheld her striding there alone,
Knew that there never was a world for her
Except the one she sang and, singing, made.

Ramon Fernandez, tell me, if you know,
Why, when the singing ended and we turned
Toward the town, tell why the glassy lights,
The lights in the fishing boats at anchor there,
As the night descended, tilting in the air,
Mastered the night and portioned out the sea,
Fixing emblazoned zones and fiery poles,
Arranging, deepening, enchanting night.

Oh! Blessed rage for order, pale Ramon,
The maker`s rage to order words of the sea,
Words of the fragrant portals, dimly-starred,
And of ourselves and of our origins,
In ghostlier demarcations, keener sounds.