автор: scenaristbg

Ръцете ми са всъщност две длета,
а устните ми като прашна есен
прогонват мързеливите лета
и целуват те със дъх на плесен
вечер.

Ти и без ръцете си си плувала,
без тях си стигнала до нечий бряг.
Те казват, че навярно си танцувала.
Присмивам им се. Сбъркали са пак
за теб.

Природата ти не е още каменна,
ти още с погледа си дириш ме из зали
и знам, че ще ми се отдаваш пламенна,
с ръце невидими, но все пак парещи
нощем.

Заградили са те. Пазят те от мен,
а аз разкъсвам други със длетата си.
Не искаш плът, ти знаеш що е тлен,
ти знаеш що съм аз. И красотата ти
живее.

Аз отчупих ръцете ти и ги пазя в кутия.
Те прегръщат ме вечер преди да заспя.
И измислил съм начин, ако не ме разкрият
да ти дам, съвсем малко преди да умра,
длетото си.

И тогава опитайте. Отчупете си малко -
зърно или кичур коса от рус камък.
Спокойно, дори да ви помислят за чалнати,
ще имате троха красота вместо залък.
Завинаги.

Но никога няма да ви кажа, къде съм скрил ръцете й.