автор: LittlePerfectC

O quam te memorem virgo... **

Застани на стълбите, на най-високото стъпало –
Облегни се на каменна саксия –
Плети,плети косите си във слънчеви лъчи –
Притисни към себе си цветята с остра изненада –
Захвърли ги на земята и се обърни
С безмълвен укор във очи:
Но плети, плети косите си във слънчеви лъчи..

И така той ще трябва да си тръгне,
И така тя ще трябва да стои и да тъжи,
И така той ще си е тръгнал
Както душата напуска тяло разкъсано и наранено,
Както разумът напуска тялото използвано.
Трябва да намеря
Начин несравнимо лек, умел,
Начин и двамата да разберем,
Прост и неверен като усмивка и здрависване.

Тя си тръгна, но заедно с есенното време
Вълнува въображението ми много дни,
Много дни и много часове:
Коса се спуска по ръцете й, а ръцете и са пълни с цветя.
И се чудя как биха могли да са заедно!
Трябва да съм пропуснал някой жест или поза.
Понякога тези мисли още омайват
тревожната нощ и отмората на деня.

*Момичето, което плаче
** Мисля, че те познавам, дево… (Данте)



T.S. Eliot - La Figlia che Piange
O quam te memorem virgo...


STAND on the highest pavement of the stair—
Lean on a garden urn—
Weave, weave the sunlight in your hair—
Clasp your flowers to you with a pained surprise—
Fling them to the ground and turn
With a fugitive resentment in your eyes:
But weave, weave the sunlight in your hair.

So I would have had him leave,
So I would have had her stand and grieve,
So he would have left
As the soul leaves the body torn and bruised,
As the mind deserts the body it has used.
I should find
Some way incomparably light and deft,
Some way we both should understand,
Simple and faithless as a smile and shake of the hand.

She turned away, but with the autumn weather
Compelled my imagination many days,
Many days and many hours:
Her hair over her arms and her arms full of flowers.
And I wonder how they should have been together!
I should have lost a gesture and a pose.
Sometimes these cogitations still amaze
The troubled midnight and the noon’s repose.