автор: alabross

Падат отсечени
нощ и ден.
Не че палачът им е ядосан.
Като не можем да го възпрем,
нека пътуваме
срещу косъма.

Към бряг, след вятър, из планина.
Под връх, на връх, над връх.
До дъно.
Но като истински щастливци
вина
да чувстваме и на слънце.

За всичко, което минава отвъд.
За всичко, което няма да бъде.
Има ли правилен
прав път?
Който е вървял, нека съди.

Аз пропътувах, прочувствах, промислих.
Светът е просто устроен –
всичко истинско и неистинско
чезне
миг след завоя.

Слизат сенките и пада мракът,
както пада листо.
Ние не знаем
какво ни чака.
Дано не знае и то!