Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 468
ХуЛитери: 3
Всичко: 471

Онлайн сега:
:: rajsun
:: rady
:: LeoBedrosian

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКогато морето си събува сандалите
раздел: Разкази
автор: joy_angels

Дали защото морето този ден беше спряло да диша и само бълбукането на една тънка дантелка в края напомняше, че сме на плажа, дали неясен планетен съвпад беше отворил чакра на споделянето, но Тошимури сан рече:
- Нямам вече вдъхновение. Отиде си ей-така - и щракна с пръсти съвсем по нашенски. Хич не беше японски този жест.

Тошо, както галено го наричах, беше тук за световната конференция. Бяхме стари, наистина повечето време само виртуални приятели, но той приемаше като израз на голяма близост обръщението “Тошо”, а аз – Миро сан. Името му беше сакрално за хората, които се занимаваха със “Синдрома на болните сгради”. Мнозина бяха щастливи само да се ръкуват с него, а аз имах невероятния късмет да бъдем в такива отношения, които ни позволяваха да лежим на плажа и да гледаме вълните без да говорим. Две неща го правеха различен от другите японци – не боядисваше побелялата си коса и нямаше фотоапарат. Но както може да се очаква от един японец - пишеше хайку.

Откровението на Тошимури ме изненада. Кабинетът му в института в Кито, наред с научните награди и дипломите му за доктор хонорис кауза от какви ли не университети, включително и от нашия, беше украсен и с наградите му от хайку конкурси. Беше ми подарил всичките си издадени книги с хайку – до една приличащи на древни свитъци. Обясняваше, че някакво задължително правило не можело да се спази при преводи от японски на английски, но въпреки това завършваше всяко лично писмо до мен “с хайку откровение”.

За научните ни среди това му занимание изглеждаше малко странно, но го уважаваха – беше ценен и известен в родината си поет, както беше успял и в науката. Нищо не знаех обаче за поетите в Япония – дали го приемаха сериозно? Дали умението му да създава едни от най-успешните компютърни кодове за симулации на сгради влизаше в разрез с поетичните канонични представи на “истинските” поети? Никога не бяхме коментирали това.

Не знаех за какво вдъхновение говори, преди ден беше изнесъл блестящ пленарен доклад. Ако и той беше написан без вдъхновение... Тошо, сякаш прочел мислите ми, добави:
- Хайку си отиде.

Сигурно водата и пустият октомврийски плаж бяха отключили нещо в душата му. Морето ни слушаше: повече идваше, отколкото си отиваше.
- Можеш ли да направиш нещо по въпроса? – аналитичният ми ум търсеше решения, а не съчувствие.

Тошимури премести поглед от хоризонта, погледна ме и ми каза нещо с очи, но не го разбрах. Сигурно го беше казал на японски.

Усетил неразбирането ми, рече на глас:
- Пиша като луд. Всеки ден. Пиша какво ли не: доклади, отчети, рецензии... знаеш какво е. Но стигна ли до хайку, думите изчезват.
- Сигурно на всеки се случва... – опитвах се да възприема същината на драмата му, но знаех, че се нося по плитчините.

Погледът на Тошо каза пак нещо и пак на японски. Нямаше начин да разбера.
- Нали знаеш, че не пия? – попита той след малко.
- Да – отвърнах. Очевидно сменяше темата.
- А знаеш ли защо не пия?
- Ами... – замънках като студент-двойкаджия. Не бях свикнал японец да ми говори толкова директно. - Винаги съм искал да те питам, но смятах, че е навик, религия, нещо лично.
- Не пия, защото мога.

Изгледах го, но този път цялото му тяло говореше на японски. Думите – макар и на английски – бяха абсолютно неразбираеми за мен. Изтърсих само едно “Моля?”
- Да, не пия, защото мога. Имам ужасно здрав черен дроб. Медицински феномен... Веднъж – бях още млад, работех в Стокхолм, решиха да ме напият, защото знаеха, че не докосвам алкохол. Пиян японец – радост за шведите. Цяла вечер ме дразнеха и накрая седнах с най-здравия. Падна под масата още на първата бутилка водка. После продължих да се надпивам с втори, с трети... Видях им се чудо. Бях абсолютно трезвен, когато луната залезе.
- Не си се напил?
- Нито за миг. Аз знаех, че ще стане така. Бях разбрал, че алкохолът за мен е като вода. Защо да го пия тогава? Нито настроението ми се подобрява, нито ставам по-весел, нито по-тъжен. Дори вдъхновението не мога да повикам така... По-лесно е да задържа капка роса в ръката си...

Тошимури присви очи след последните думи, но продължи:
- Мисля, че и с думите е така. По цял ден пиша, намирам точният изказ и на японски, и на английски, редакторите на списания ми се радват, аплодират ме на конференции, колегите ме уважават, студентите ми ме ... – тук малко се запъна - ...величаят, колкото и нескромен да съм в момента. Всеки мой текст среща одобрение. Мога да поднеса всички думи на света, но стигна ли до онези седемнадесет срички, съм ням. Вече година съм ням. Ням хайку поет.

Нямах идея какво да кажа. Пред мен Тошимури беше отворил врата към красиво подредена японска градина, но пътят до нея минаваше над пропаст. А мост нямаше. Можех да й се любувам, но кракът ми никога нямаше да стигне до вишневото дърво в ъгъла.

И все пак до мен седеше приятел. Исках да вкарам малко свежест в ръждиво-черните краски на мислите му. Исках да го докарам поне до свежо-черно усещане. Опитах игра на думи, Тошо харесваше тези закачки:
- Може би не хайку си е отишло, а ти си си отишъл от хайку?

Не помръдна. Продължи да гледа морето, а морето гледаше нас. Усетих прилив на ентусиазъм и казах:
- Нали хайку може да бъде открито във всичко? Нали и то, и човекът са част от цялото? Тогава, ако вземем простите правила на математиката за сечението и обединението – ако хайку е част от цялото, значи цялото и хайку са едно. Но...

Имах нужда от пауза. Какво разбирах аз? Продавах дзен краставици на краставичар. Ала в този момент думите ме засипваха и трябваше да говоря, за да не ме погълне пясъкът им.
- Но – повторих, за да подредя мисълта си – ако ти си част от цялото, тогава и ти, и цялото сте едно. Логично излиза, че ти и хайку също сте едно. Нито то може да си тръгне от теб, нито ти можеш да си тръгнеш от него. Просто... просто трябва да си позволите да се откриете отново.

Морето мълчеше. Сигурно мислеше над думите ми. Мълчеше и японецът до мен. След малко обаче той извърна глава, отметна едно немирно сиво кичурче от челото си и каза толкова тихо, че повече го усетих, отколкото чух:
- Значи аз не съм поет, който пише хайку. Според теб... аз... съм хайку.

В този момент една внезапна вълна каза: “Прас!” и се разби пред кратката ни. Незнайно откъде водата беше довлякла гумен чехъл, вероятно на дете.

Тошимури изгледа вълната и с променен, енергичен глас произнесе на един дъх:
- Време е за път, щом морето събува сандалите си.

Откъм брега повя студен вятър. Наистина беше време да се връщаме в хотела.

Изправих се и в този момент усетих ръката на Тишимури на рамото си:
– Аригато, Миро сан. Аригато.



Публикувано от viatarna на 02.08.2009 @ 00:13:49 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   joy_angels

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

19.06.2021 год. / 00:19:50 часа

добави твой текст
"Когато морето си събува сандалите" | Вход | 22 коментара (54 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Когато морето си събува сандалите
от galina (diana610@abv.bg) на 05.08.2009 @ 13:53:40
(Профил | Изпрати бележка) http://galina10.blog.bg
"Можеш всякаква злина,
неочаквана беда,
даже разни страхотии,
даже тайнствени магии
ти спокойно да надвиеш
и "носа им да натриеш",
ако зад гърба си само
чувстваш сигурното рамо
на приятели добри,
гдето и да бъдеш ти..."
/ откъсче от пиеска /

Поздрави, joy_angels!
Много ми хареса!


Re: Когато морето си събува сандалите
от LiRa на 05.08.2009 @ 13:10:15
(Профил | Изпрати бележка)
И аз със закъснение да ти кажа "Браво!", Джой, че от лято, море и пътешествия всякакви време не ми остава да се зачета. Обаче винаги е такъв кеф да дойда при теб и да ми разкажеш поредната приказка! Сега пак хуквам по джапанки към морето, че не е за изпускане този миг, в който си събува сандалите. Прегръщам те, Шехерезада! Здравей! :)))


Re: Когато морето си събува сандалите
от gitchka_gramatikova на 05.08.2009 @ 11:26:26
(Профил | Изпрати бележка)
Всъщност това, което може би остава незримо за читателя, е, че добрият разказвач се подготвя предварително.
Ако пише за пчели, чете за кошерите, ако пише криминалета - се потопява в черната хроника на вестниците, слуша разказите на очевидци - ако е криминалог, или обикаля градинките и попива историите на случайните минувачи - както е правил великият Димитър Димов. О`Хенри например се е вдъхновявал с 2 литра скоч на ден, в резултат на което получава цироза на черния дроб и умира на 48 год., ако не ме лъже паметта /това го казвам и в контекста на козуса на лирическия ти с пиенето/. Руската романиска Екатерина Маринина, която е издала над 20 романа до момента, пък е работила дълги години в полицейско управление - където се е нагледала на какво ли не и сега го превъплъщава в книгите си.
Та да се върна на твоя разказ. Ти си се интересувала дълго време от дзен будизъм и хайку и историята е доста сполучлива, освен че звучи и достоверно.
Разреши ми, моля те, да я покажа на една моя приятелка, която живее от дълги години в Япония. Тя ме кани постоянно да й гостувам и много ще се зарадва да прочете нещо свързано с Япония.
Поздрави! :)


Re: Когато морето си събува сандалите
от doktora на 04.08.2009 @ 23:27:01
(Профил | Изпрати бележка)
...рядко чета разкази, джой...хубаво разказваш...пренесе ме...там.


Re: Когато морето си събува сандалите
от anonimapokrifoff на 04.08.2009 @ 23:13:27
(Профил | Изпрати бележка)
Красота!


Re: Когато морето си събува сандалите
от sineva на 04.08.2009 @ 14:14:20
(Профил | Изпрати бележка)
,,По лесно е да задъжа капка роса в ръката си,,...
Не зная защо, но този ти израз така ме грабна...
А разказът е великолепен, защото темата е много интересна, а ти си интерпретирала превъзходно, Ангелче!
Все повече се убеждавам, и съм истинска, че си майсторица на разказа.
Въобще добра си във всички жанрове!
С обич!:))))))))


Re: Когато морето си събува сандалите
от igeo на 04.08.2009 @ 10:10:05
(Профил | Изпрати бележка) http://iv0georgiev.blogspot.bg/
Хубав разказ!
Приятно съм изненадан, защото не съм те чел досега.


Re: Когато морето си събува сандалите
от varq2 (valissa@abv.bg) на 03.08.2009 @ 21:53:00
(Профил | Изпрати бележка)
За първи път няма какво да ти кажа :)
Всички са ме изпреварили.
Само си признавам, че все по-недостижима ставаш. Прегръдки.
Варя


Re: Когато морето си събува сандалите
от pijama на 03.08.2009 @ 20:13:46
(Профил | Изпрати бележка) http://www.androv.bookriders.net
Ей ся ше напиша нещо подобаващо на такъв хубав текст. Ей ся. Ти само глей. Ъъъъ, момент, момент. Глей, глей ся:

Много ми става драго като не членуваш "хайку." Ма не знам що. От този ред надолу се зачетох по-внимателно.

Видя ли ся? :))

А... и аз по плиткото, може ли? :) "Ей ся. Ти само глей. Ъъъъ, момент, момент. Глей, глей ся:..." 17 срички..., ма нещо не ми звучи много... Пък и определено състояние изразява. Добре де, ма пак му липсва нещо. Що така, да му се не види. :( Пък и си загубих морето... Ма нищо... Било му е време за път... И сега седя по плавници и си чета тихичко привечер. :)


Re: Когато морето си събува сандалите
от jelyaznovski на 03.08.2009 @ 19:05:46
(Профил | Изпрати бележка)
кеф ми е да те чета, джой.
всичко си имаш : език, дарба за разгъната метафора, усет за изненада.
бъди здава.
дяд желяз


Re: Когато морето си събува сандалите
от nichija на 03.08.2009 @ 18:59:31
(Профил | Изпрати бележка)
Искам да мога тихичко да те поздравявам с петички Джой, защото всеки път ме кефиш, ама ти рече, и ги отряза-:)))

Домо аригато, joy-chan! Домо аригато!

Омедето гозаимасу!!!


Re: Когато морето си събува сандалите
от radi_radev19441944 на 02.08.2009 @ 22:12:09
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Аха, аха. Ей...


Re: Когато морето си събува сандалите
от pastirka (prestizh@abv.bg) на 02.08.2009 @ 21:47:40
(Профил | Изпрати бележка)
Най-изумителното за мен е, че във всеки разказ си абсолютно различна! Имам чувството, че си разказвач поне от десетилетия!
Наистина - имаш ли издавани сборници с разкази? Ако ли не, чакам с нетърпение - озрелите плодове са най-хубави за ядене!
А твоята аудитория е гладна, Радостче! Ще я зарадваш ли?


Re: Когато морето си събува сандалите
от kristi на 02.08.2009 @ 13:31:56
(Профил | Изпрати бележка)
Винаги отключваш някакъв въпрос с разказите си, джой.

Находката със сандалите на морето само на пръв поглед е действие. Всъщност копнеж за състояние е...

П!!


Re: Когато морето си събува сандалите
от apostolicia на 02.08.2009 @ 12:33:32
(Профил | Изпрати бележка)
Разказ, изпълнен със сентенции. Това със събутите сандали на морето особено ми допадна, но дзен-краставиците просто ме забиха, като пирон в кисело мляко:). Красив разказ, съзерцателен. Хареса ми много. Поздровления, Джой!


Re: Когато морето си събува сандалите
от mariq-desislava на 02.08.2009 @ 11:21:27
(Профил | Изпрати бележка)
Карлос Кастанеда по японски маниер.;) Все повече ме изумяваш!


Re: Когато морето си събува сандалите
от Ufff на 02.08.2009 @ 11:21:58
(Профил | Изпрати бележка)
Браво ти! Дзен-краставици, така значи;). Хм!
Яааа, какво красиво вишнево дърво в ъгъла! Само 17 крачки са до него. От морето - една. Към морето - безброй.
)


Re: Когато морето си събува сандалите
от Alisa (kremenska@abv.bg) на 02.08.2009 @ 07:30:56
(Профил | Изпрати бележка)
Време е за път, щом морето събува сандалите си...
Време е , joy_angels ...

Поздрави!


Re: Когато морето си събува сандалите
от voda на 02.08.2009 @ 01:57:22
(Профил | Изпрати бележка)
Насладих се на тази твоя красива среща с интелектуалец.
Поздрав, Радост! :)


Re: Когато морето си събува сандалите
от vrabets на 18.08.2009 @ 14:22:08
(Профил | Изпрати бележка)
:) Хайку не се пише, то се ражда на листенце от вишна :)

:) Поздравления за разказа и усета ти на художник!


Re: Когато морето си събува сандалите
от Omaia на 18.08.2009 @ 14:11:46
(Профил | Изпрати бележка)
"Значи аз не съм поет, който пише хайку. Според теб... аз... съм хайку."
"Време е за път, щом морето събува сандалите си."

!!!

Може да каже нещо човек след такива прозрения?
Прекрасно си, ангелче! :) {} {} {}


Re: Когато морето си събува сандалите
от kalin8 (b.kalinov578@abv.bg) на 09.08.2009 @ 16:20:25
(Профил | Изпрати бележка) http://kalin8.blog.bg/
Великолепен разказ,Джой!
Благодаря за удоволствието.
Б.