автор: nironi

Далеч преди да съм четиридесет лета,
без стъпка даже сред пустиня,
достигам обетована жена.

Душата ми е сладко от смокини,
облизва го езикът й едва -
на дните ледникът си е отишъл,
оставил ми морени самота.

Прибоят на усмивката й е комичен
без вятъра по моя бряг -
„Разлял си ме така излишно,
та аз съм само мъничка река”.

И ето, идва нечия сълза – вълна,
останала внезапно без море -
изхвърлена като делфин на сушата

да я поръфат думите ни – гладни кучета.

Сълзата е огромна – девет бала.
Посяга плахо щастието с две ръце
да си я прибере.